Мечът на Шанара

Последен на пост стоя Балинор и когато зората се пукна рязко със заслепяващи златисти лъчи над източния планински хоризонт, високият обитател на граничната зона внимателно пробуди останалите от групата от спокойния им сън и те усетиха студа на ранното утро. Бързо се оправиха, погълнаха набързо закуската и докато се опитваха да се стоплят във все още хладния въздух на слънчевия ден, събраха мълчаливо багажа си и се приготвиха за прехода за деня. Някой попита за Аланон и Флик сънливо отговори, че историкът беше потеглил някъде около полунощ, без да му каже нещо. Никой не се изненада, че бяха напуснати безмълвно, и повече не коментираха въпроса.

След половин час групата беше на пътеката, водеща на север през горите на Волфсктааг. Вървяха безшумно, без почти никакви разговори, в същия ред както преди. Хендъл беше отстъпил мястото си на водач на надарения Мениън Лий, който се движеше с безшумната грациозна походка на котка през преплетените клони и храсталаци по покритата с листа земя.

Хендъл изпитваше особено уважение към принца на Лий. След време той нямаше да има равен на себе си като обитател на гората. Но джуджето знаеше и още нещо. Планинецът беше прибързан и все още неопитен, а в тези земи оцеляваха само предпазливите и улегналите. Но практиката беше единственият добър учител. Ето защо джуджето неохотно позволи на младия търсач на следи да води групата, а то следеше с четири очи всичко, което се появяваше на пътеката пред тях. Почти веднага вниманието на джуджето беше привлечено от една особено смущаваща подробност, която спътникът му изобщо не забеляза. На пътя нямаше никакъв знак от мъжа който беше минал само няколко часа преди тях, Хендъл разгледа много щателно земята, но не можа да забележи дори и най-малка следа на човешки крак. Лентите от бял плат бяха поставени на редовни интервали, точно както беше обещал Аланон. Но нямаше никакви следи от минаването му. Хендъл знаеше разказите за загадъчния странник и беше чувал, че той притежава невероятни способности. Но никога не беше допускал, че е такъв завършен следотърсач, че да може напълно да заличи следите си. Джуджето беше силно озадачено, но реши да не го споделя с другите. В края на колоната Балинор също си мислеше за загадъчния мъж от Паранор, за историка, който знаеше ужасно много неща, без някой да беше подозирал това, за пътешественика, който изглежда е бил навсякъде, но за когото се знаеше толкова малка Като дете беше виждал Аланон от време на време в кралството на баща си, но много смътно си го спомняше. Мрачен странник, който идваше и си отиваше без предупреждение, който винаги беше толкова мил към него, но никога не беще предлагал да му разкаже собствената си загадъчна съдба. Осведомените мъже на всичките земи познаваха Аланон като учен и философ, който няма равен на себе си. Други го познаваха само като скитник, който живее благодарение на добрите си съвети и притежава учудващо мрачен здрав разум, който никога никой не беше уличил в някаква грешка. Балинор се беше учил от него и можеше да се каже, че беше започнал да му се доверява едва ли не сляпо. Въпреки това той никога не беше разбирал истински историка. Поразсъждава още малко върху това и внезапно го осени една мисъл, почти като ненадейно откровение. Даде си сметка, че през цялото време, Прекарано с Аланон, той никога не беше забелязал някакъв признак на остаряване.