Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
— Нищо няма да разберем, ако седим тук и умуваме — заключи възмутено Аланон — само ще тънем в догадки. Хендъл, тръгвай най-отпред, след теб планинеца, а останалите да следват в досегашния ред.
Якото джудже тръгна до Мениън и острите им очи се впиваха във всеки камък, който очертаваше виещата се пътека, докато се стесняваше в Прохода на примката. Другите вървяха на няколко крачки зад тях и хвърляха преценяващи погледи към неравния терен, който ги заобикаляше. Ший рискува и погледна бързо назад. Видя, че Аланон го следва отблизо, но Балинор не се виждаше никакъв. Очевидно Аланон отново беше оставил обитателя на граничната зона да охранява гърба на колоната в края на горящата борова гора, да наблюдава дали останалите някъде зад тях гноми ловци не са намислили някакъв начин на действие, който да ги погуби. Ший инстинктивно усещаше, че са хванати в капан, усърдно подготвен за тях от лукавите гноми и всичко, което им оставаше, беше да открият как точно ще се задейства.
В първите стотина ярда пътеката се изкачваше рязко, после постепенно изтъняваше и така се стесняваше, че между скалите беше невъзможно да се промъкне повече от един човек. Проходът не беше нищо друго, освен дълбока ниша в предната част на канарата. Скалите от двете й страни се накланяха толкова навътре, че почти се допираха и образуваха нещо като свод високо над главите им. Една единствена тънка ивица от синьото небе струеше надолу към тях и осветяваше слабо виещата се, отрупана с камъни, пътека. Напредваха много бавно, защото водачът им се оглеждаше за поставени от гномите капани. Ший нямаше представа какъв участък Дюрън беше успял да разузнае, но той явно не се бе осмелил да навлезе в местността, която Хендъл беше нарекъл Възела. Досещаше се за произхода на името. Проходът беше ужасно тесен и пораждаше у човек тягостното усещане за възела на примката на палач и злата участ на осъден на смърт. Чуваше тежкото дишане на Флик почти в тила си и изпитваше неприятното чувство, че се задушава от близостта на скалите. Движеха се бавно напред, леко приведени, за да избегнат допира с острите им като бръснач издатини.
В един момент намалиха още повече ход и се скупчиха заедно. Ший чу зад тях плътния глас на Аланон, който роптаеше, искаше да разбере какво се е случило, настояваше разпалено да мине пред тях. Но в тези тесни участъци беше невъзможно някой да му направи път. Ший надзърна напред и забеляза пред водачите силен лъч от светлина. Явно пътеката най-после се разширяваше. Почти се бяха освободили от Прохода на примката. Но после, точно когато ся помисли, че са стигнали до безопасността на другия край, се чуха силни викове и цялата колона спря. Гласът на Мениън проряза полумрака изненадано и ядосано. Това накара Аланон да изругае тихо и гневно и да нареди на групата да продължи напред. За момент нищо не се случи. Отново тръгнаха бавно напред и навлязоха в широко открито пространство, засенчено от стените на канарите. Внезапно стръмните скали се раздалечаваха рязко и разкриваха обляно в слънчева светлина небе.
— Точно от това се страхувах — мърмореше си Хендъл под носа, когато Ший последва Дейъл и излезе от нишата. — Надявах се гномите да не са стигнали толкова далеч в земята, която за тях е табу. Изглежда, че са ни пипнали в капан, планинецо.
Ший излезе в светлината на скалиста площадка, където останалите от групата стояха и си говореха приглушено с нотки на гняв и безсилие. Почти в същия момент се появи Аланон и всички се загледаха напред. Скалата, на която стояха, се издаваше напред от отвора на Прохода на примката на около петнадесетина фута и образуваше малък ръб, който рязко се спускаше в широка зейнала цепнатина, дълбока стотици фута. Дори и на ярката слънчева светлина дъното й не се виждаше. Стените на канарата зад гърбовете им образуваха полукръг и слизаха косо и рязко надолу до гъстите гори. Пропастта, истинско чудо на природата, не можеше да се заобиколи. От другата страна на цепнатината висяха останките на нещо, което е било висящ дървен мост. Той е бил единственото средство, което пътниците са могли да използват, за да преминават. Осем чифта очи изучаваха отвесните стени на канарите и търсеха начин да се изкачат по хлъзгавите им стени. Повече от ясно беше, че единственият начин да стигнат до отсрещната страна е да минат направо през зейналия ров пред тях.
— Гномите са знаели какво правят, когато са разрушили моста! — разгневи се Мениън, без да се обръща определено към някого. — Оставиха ни да паднем в капан между тях и тази бездънна яма. Дори няма да има нужда да идват след нас. Могат да чакат, докато умрем от глад. Ама че гадост…