Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
„О, Черна ръка, как можа да се случи това?“ — Тя бе забравила за настоящето, пренасяйки се в безметежните минали дни. Той отново седеше до нея и се смееше — силен, мускулест и красив.
— Бабо?
Корен се бе надигнал като неспокойна пантера. Проклятие, защо момчето имаше такова лошо държание! Усещаше спотаения му гняв, готов да избухне при първа възможност, въпреки че в дните след смъртта на Черната ръка се бе държал необичайно прилично. През целия път до лагера на Облите скали момчето бе подскачало и пяло песни. След това обаче лошото настроение отново го бе налегнало.
„Трябва да го оженя и да го отпратя колкото е възможно по-скоро. Това момче е като чорба на огъня — непрекъснато е готов да кипне. Само виж негодуванието в очите му. Ако остане тук, полжението му ще се влоши“ — каза си тя.
— Какво искаш, Корен?
Той и хвърли предизвикателен поглед.
— Мисля, че нещо не е наред. Онази стара кучка с червеникавата козина душеше вятъра и ръмжеше. Отиде към пелиновите храсти цялата настръхнала. И после изведнъж… млъкна. Много странно.
Тя го изгледа смръщено:
— Зашо ме занимаваш с глупости?
Сгълчан от баба си, Корен се навъси още повече.
— Не чу ли как лаеше?
— Кучетата само това правят, момче — лаят. Хайде стига! Наглеждай огньовете. Трябват ни още съчки. Иди да донесеш малко. Опитай се поне веднъж да бъдеш полезен.
Той се наежи и ъгълчетата на устата му затрепериха. Ларкспър се напрегна.
— Да нося съчки за огъня ли? — Погледна я той язвително. Оставиха ме тук да ти помагам за гледането на децата. За какво ме вземаш? За някакво животно ли? Май Лош стомах постъпи най-умно от всички, като се махна.
В душата и пламна гняв. Тя насочи изкривения си пръст към него.
— Я ме чуй, момче, и си отвори добре ушите! Откакто Топъл огън умря, се държиш като побъркан. Хайде сега мирни малко! Дръж се прилично… или ще накарам… Котешка опашка…
Тя млъкна уплашено. Корен бе направил заплашително крачка към нея, очите му блестяха от гняв, а треперещите му ръце се протягаха към врата и. В този кратък миг очите и се срещнаха с неговите и тя видя там черна ярост, която можеше да избухне всеки момент.
— Корен, не… — Но думите и увиснаха във въздуха, защото момчето вече се бе отдалечило тичешком между колибите.
Ларкспър си пое дълбоко дъх и отри пламналото си лице.
— Бих му изтръгнала черната душица начаса, стига да можех. — Веднага щом изрече тези думи, тя съжали и и се прииска да може да ги върне назад. Хвърли обезпокоен поглед към гранитните скали, издигащи се зад внезапно притихналия лагер. Хвърлените от колибите сенки бяха плъзнали гърбиците си по утъпканата глина.
Всички дечица я наблюдаваха с ококорени очи. Сдържала досега дъха в крехкия си гръден кош, тя избухна и им махна с ръце:
— Хайде де, продължавайте! Продължавайте да си играете!
Но играта с пелиновата пръчка бе замряла. Дечицата наклякаха в кръг и започнаха да си шушукат, ровейки с пръсти земята.
Старото черно куче Жълтият зъб изведнъж се сепна и навири муцуна, за да подуши въздуха. От гърлото му излезе заплашително ръмжене и то нададе предупредителния лай, който старицата познаваше от години.
— Тихо! Млъкни! — изпъшка тя, изправи се на крака и взе пръчката си за копане.
Останалите кучета също се събудиха и се разлаяха, втурнаха се през лагера в посоката, в която бе изчезнал Корен, и се шмугнаха в пелиновите храсти.
— Ако онова проклето момче се е скрило в храстите и е надянало някоя меча кожа, кълна се, че…
Някъде в храстите едно от кучетата изквича от болка. След това се разнесе цял хор от скимтене и квичене. Стори и се, че чу тъп удар — сякаш някой биеше животно.
Това глупаво момче нямаше право да си изкарва яда на кучетата. Ако е ударил стария Жълт зъб с тояга, ще накара Котешка опашка да му извие врата. Тя се провикна:
— Корен! Ти ли си?
Момчешки писък процепи въздуха и внезапно секна, сякаш някой бе запушил устата на момчето.
Сърцето на Ларкспър се сви от страх.
— Деца, влизайте вътре. — Тя посочи колибата си с пръчката за копане.
Те седяха неподвижно, с изплашени личица.
— Веднага! — озъби им се тя.
Малките хукнаха към входното покривало.
Старицата преглътна със свито гърло и се заклатушка напред.
— Корен? Ти ли си? Пак ли си правиш някаква глупава шега?
Една кафява кучка изпълзя иззад колибата; едно окървавено копие стърчеше от хълбока и. Животното се строполи на земята и изквича пронизително.
Двама татуирани воини се появиха иззад колибата; ходилата им, обути в мокасини, утъпкваха кръвта на кучето в пръстта на лагера Облите скали. Те носеха отчаяно мятащия се в ръцете им Корен.