Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
Той я изслуша и я погледна със странна усмивка.
— Ти си измамена. — Това не беше въпрос, а констатация. — Измамена, разочарована, но преди всичко — възмутена.
— Изобщо не съм. Не съм!
— И не трябва да бъдеш. — Елфът стана сериозен. — Ауберон се е отнесъл към теб с уважение, като благороден Aen Elle. Не забравяй, че ние, Народът на Елшите, никога не бързаме. Имаме време.
— Той ми каза нещо съвсем различно.
— Знам какво ти е казал.
— Сигурно знаеш и за какво е всичко това?
— Разбира се.
Тя вече беше научила много неща. Дори с въздишка, дори с трепване на клепачите не издаде нетърпението си и яда си, когато той отново хвана флейтата и засвири. Мелодично, тъжно. Продължително.
Лодката плуваше. Цири броеше мостовете, преминаващи над главите им.
— Имаме повече от сериозни основания да смятаме, че твоят свят е застрашен от гибел — заговори той, когато минаваха под четвъртия мост. — Климатичен катаклизъм с колосални мащаби. Като ерудит ти несъмнено си попадала на Aen Ithlinne Speath, Пророчеството на Итлина. В това пророчество се говори за Белия студ. Ние смятаме, че се има предвид огромно заледяване, което може да застраши голяма част от живите същества. Те просто ще измрат от студ. Тези, които оцелеят, ще затънат във варварство и ще се унищожат взаимно в безмилостни войни за храна, ще станат плячка на подивели от глад хищници. Спомни си думите на Пророчеството: Време на презрение, Времето на брадвата, Времето на вълчата виелица.
Цири не го прекъсваше, опасявайки се да не започне да свири отново.
— Детето, което толкова ни е необходимо — продължи Авалак’х, играейки си с флейтата, — потомъкът на Лара Дорен и носителят на нейния ген — този ген, който ние специално създадохме, — може да спаси обитателите на тамошния свят. Имаме основания да предполагаме, че потомъкът на Лара — и твой, разбира се, — ще притежава способности, хилядократно по-силни от онези, които притежаваме ние, Просветените. И които отчасти притежаваш ти. Знаеш какво имам предвид, нали?
Цири вече беше успяла да свикне с това, че в Старата реч такива риторични конструкции, външно имащи формата на въпрос, фактически не само че не се нуждаеха от отговор, но всъщност го и забраняваха.
— Накратко казано — продължи Авалак’х, — става въпрос за възможно преместване между световете не само на себе си, на своята собствена не толкова значима особа. Става въпрос за отварянето на Ard Gaeth, огромни и устойчиви портали, през които биха могли да минат всички. Преди Сливането това ни се удаваше. Искаме да го постигнем и сега. Ще евакуираме от загиващия свят живеещите там Aen Seidhe. Нашите братя, на които сме длъжни да помогнем. Не бихме могли да живеем с мисълта, че не сме направили всичко за спасяването им. И ще спасим, ще евакуираме от този свят всички, които са заплашени от гибел. Всички, Zireael. Включително и хората.
— Така ли? — не издържа тя. — И Dh’oine ли?
— И тях. Сега сама виждаш колко важна си, колко много зависи от теб. Колко е важно да си търпелива. Колко е важно довечера да отидеш при Ауберон и да останеш при него цялата нощ. Повярвай ми, поведението му не е било демонстрация на неприязън. Той знае, че нещата за теб не са прости, че настойчивостта може да те обиди. Той знае много неща, Лястовичке. Не се съмнявам, че си забелязала това.
— Забелязах — изсумтя тя. — Забелязах също, че течението ни отнася далеч от Тир на Лия. Време е да се хващат веслата. Които, между другото, не забелязвам.
— Защото ги няма. — Авалак’х вдигна ръка, завъртя китката си и щракна с пръсти. Лодката спря. Известно време стоя на място, после заплува срещу течението.
Елфът се настани по-удобно, поднесе към устните си флейтата и изцяло потъна в музиката.
Вечерта Кралят на Елшите я покани на вечеря. Когато тя влезе, шумолейки с копринената си дреха, той с жест й предложи място на масата. Нямаше слуги. Той самият й сервираше.
Вечерята се състоеше от няколко вида зеленчуци. Също така имаше гъби — варени и задушени в сос. Цири никога не беше яла такива гъби. Имаше бели и тънки като листа гъби, с нежен и мек вкус, имаше и кафяви, и черни, месести и ароматни.
Ауберон не жалеше и розето. Леко на вкус, то удряше в главата, отпускаше и развързваше езика. Преди да се усети, Цири вече му разказваше неща, които никога не бе предполагала, че ще каже на някого.
Той я слушаше. Търпеливо. А тя изведнъж си спомни за какво е дошла, намръщи се и млъкна.
— Доколкото разбрах — той й предложи нов вид гъби, зелени и миришещи на ябълков пай, — ти смяташ, че с този Гералт те свързва предопределението?
— Точно така. — Тя вдигна чашата си, вече носеща многобройни следи от червилото й. — Предопределението. Той, тоест Гералт, е предопределен за мен, а аз — за него. Съдбите ни са свързани. Така че по-добре да си тръгна оттук. Веднага. Разбираш ли?