През дивия Кюрдистан

— Кога ще платите?

— Въобще няма да платим.

Наистина бе забавно да се наблюдава с каква физиономия двамата мъже изгледаха първо мен, а след това размениха погледи и помежду си. После махреджът попита:

— Какво искаш да кажеш, ефенди?

— Искам да кажа, че идвам от страна, в която цари правдата. Там пред съдията просякът струва точно толкова, колкото и кралят. И ако някой от водачите й съгреши, то законът ще го накаже. Никой не може да откупи живота си, защото няма и един съдия, който да е подлец. Вие обаче търгувате с правдата. Не мога да платя живота си, ако съм заслужил да ми се отнеме.

— Тогава ще го загубиш!

— Не вярвам. Един алеман никога не би се пазарил за живота си, защото знае как да го защити.

— Ефенди, всяка защита е безсмислена!

— Защо?

— Защото вината ти е доказана и ти вече я призна.

— Не е вярно. Не съм признал никаква вина, а само се съгласих с това, че съм отнел оръдията ви. Това деяние не може да бъде наказвано.

— Така си мислиш. Значи отказваш нашето любезно предложение?

— Да, отказвам!

— Тогава ще те задържим.

— Опитай!

Исмаил бей се опита дружелюбно да ме убеди, но останах непреклонен. Тогава той плесна с ръце и тримата офицери се появиха отново.

— Отведете го! — заповяда им той. — Ефенди, надявам се, че няма да окажеш съпротива и ще тръгнеш с тях. Навън има достатъчно хора, за да сломят всяка твоя съпротива. Ти ще бъдеш добре третиран, докато си задържан и…

— Мълчи, мютеселим! — го прекъснах. — Бих искал да видя този, който ще дръзне да ме нападне. С вас петимата ще приключа за броени секунди, а твоите болнави арнаути ще се разбягат само от погледа ми. Бъди сигурен! Че ще се чувствам, добре като затворник, вярвам. Това ви налага собствената изгода. Няма да ме пратите в Мосул, защото махреджът няма да има полза. Тои иска да се откупя, тъй като се нуждае от пари, за да премине границата.

— Премине границата ли? — попита мютеселимът. — Как да разбирам думите ти?

— Сам го питай!

Исмаил бей погледна махреджа, който внезапно се изчерви.

— Какво имаше франкът предвид? — попита беят съдията.

— Не знам за какво говори — отвърна Кямил ефенди.

— Твърде добре ме разбира — казах аз. — Мютеселим, ти ме обиди. Искаш да ме арестуваш. Направи ми предложение, което ще има тежки последици за теб, ако го разпространя. Двамата ме заплашихте, но и аз сега ще ви покажа моето оръжие, след като видях колко далеч отидохте. Знаеш ли кой е този човек?

— Махреджът на Мосул.

— Лъжеш се. Той не е махреджът на Мосул, защото го снеха от длъжност.

— Снеха го от длъжност? — извика комендантът.

— Лъжец! — изкрещя махреджът. — Ще те обеся.

— Снет? — извика още веднъж комендантът, с нотки на ужас в гласа.

— Да. Селим ага, преди малко ти казах, че днес ще ти покажа заповед, на която трябва да се подчиниш. Сега я чуй: арестувай този човек и го пъхни в килията, където искаше да затвориш мен. После той трябва да бъде отведен в Мосул.

Агата на арнаутите ме изгледа удивен, а след него и двамата лейтенанти, но не се помръдна, за да изпълни думите ми.