През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
Месарят отново се върна.
— Ефенди — каза той, — Жълтоликия настоява да оставите оръжията си.
— Няма да го направим.
— Жълтоликия не търпи никой да се явява пред него с оръжие.
— И въпреки това ти току-що беше при него, макар че имаш нож и два пистолета?
— При мен положението е друго. Аз съм най-довереният му човек.
— В такъв случай всичко е приключено — отвърнах аз. — Халеф, връщаме се. Оско и Омар вече хващаха носилката, когато месарят каза:
— Твърда глава имаш, ефенди! Ще попитам още веднъж. Чурак отново влезе в колибата и се върна със съобщението, че можем да влезем въоръжени. Не слязох от носилката, а наредих да ме внесат вътре с нея. Халеф погледна през втората врата и тихо ми каза:
— Вътре има само един-единствен човек без оръжие, със съвсем черно лице.
— Има ли други врати?
— Нито една.
Колкото и тясна да беше втората врата, двамата носачи успяха да внесат вътре носилката. На светлината на един фенер видях, че това подобно на пещера помещение е триъгълно. Основата на остроъгълния триъгълник се образуваше от предната стена с вратата. Другите две стени, които се образуваха от гладките скали, бяха по-дълги. Най-отзад, в ъгъла, беше фенерът, а до него седеше Жълтоликия. Облечен беше с дълъг черен кафтан и беше начернил лицето си със сажди. Поради това, както и от оскъдната светлина, чертите на лицето му не можеха да бъдат различени. Освен това не можех да видя добре от какво е таванът на това помещение в скалите. Намирахме се в цепнатината. Сигурно беше, че над нас има таван, защото иначе отгоре трябваше да пада слънчева светлина.
Оско и Омар бяха оставили носилката по такъв начин, че вратата й да е обърната към Жълтоликия. Той постави фенера така, че светлината му падаше точно върху мен. На входа стоеше месарят. Всичко това изглеждаше необикновено, но не и опасно.
Тогава Жълтоликия започна:
— Казал си да ме повикат. Какво искаш от мен? Гласът му звучеше глухо и съвсем неестествено. Следствие от лошата акустика на помещението ли беше, или си преправяше гласа, за да не може по-късно да бъде разпознат по него?
Той каза само тези няколко думи, но на мен ми се струваше, че вече бях чувал някъде този глас. Не тонът, не тембърът, а изговарянето на отделните думи ме наведе на тази мисъл.
— Ти ли си Жълтоликия? — попитах аз.
— Да — отвърна бавно черният човек.
— Тогава трябва да те поздравя.
— От кого?
— Първо от устата в Стамбул.
— Той вече не е жив!
— Какво говориш?
— Мъртъв е. Бил е блъснат от галерията на кулата в Галата.
— Шейтан! — изплъзна се от устата на Омар, който го беше блъснал.
— Нима не си научил още? — попита Жълтоликия.
— Знам — отвърнах аз.
— И въпреки това ми носиш поздрав от умрял?
— Не мислиш ли, че би могъл да ми го е поръчал преди смъртта си?
— Възможно е. Но убийците му ще бъдат постигнати от наказание, а то ще бъде бавна и мъчителна смърт от глад и жажда. Носиш ли други поздрави?
— Да, от Деселим от Исмилан.
— Той също е мъртъв. Счупил си е врата, а копчата му е била открадната. С неговите убийци ще се случи същото като с тези на устата. Продължавай!
— Освен това ти нося поздрави от мюбарека и от двамата аладжи.
— Тези тримата вече лично ме поздравиха. Така че твоят поздрав е безполезен.
— Ах, те тук ли са?
— Да, тук са. А знаеш ли аз кой съм?
— Жълтоликия.
— Не, не съм Жълтоликия! Него никога няма да видиш. И изобщо нищо вече няма да можеш да видиш. Аз съм…
Отзад се чу силен удар. Месарят беше изчезнал — беше хлопнал вратата зад нас и чухме как вън сложиха дебелото резе. Фенерът угасна.
— … мюбарекът! — чу се оттам. — Вие ще останете тук, за да умрете от глад и жажда и един друг да си ядете месата!
Подигравателен смях придружи тези думи. Над нас се виждаше светъл отвор. Видяхме двойно въже, на което висеше Черния, с което го изтеглиха през отвора. После отгоре сложиха капак, който закри дупката и ние останахме в непрогледна тъмнина.
Всичко това стана толкова бързо, че не можехме по никакъв начин да окажем съпротива. Ако не бях седял в носилката и кракът ми не беше болен, тогава сигурно на негодниците нямаше да им е толкова лесно да ни хванат в клопката.
— Аллах! — ядосваше се Халеф. — Черния изчезна през дупката, а ние спокойно стояхме и гледахме, без дори веднъж да стреляме по него. Имахме достатъчно време за това.