През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Чурак ще се разгневи.
— За теб няма да е толкова лошо, отколкото ако аз ти се разгневя. Може да е хвърлил око на оръжията ни или на коня ми. Имаш ли обор, който да се заключва?
— Да, ефенди.
— Нареди да закарат конете ни там и двама ратаи да ги пазят, за да не бъдат откраднати. Това е всичко. Иначе ще трябва да ме обезщетиш за загубите.
— За Бога! Ако трябва да те овъзмездя за врания кон, ще се наложи да си продам хана! Аз самият ще го пазя.
— Направи го, а сега ни донеси ядене.
Наядохме се, а след един час Оско и Омар донесоха носилката от къщата на месаря. Качих се в носилката, още веднъж дадох строги нареждания на ханджията Илия какво да прави и потеглихме.
Оско и Омар носеха носилката. Бяха метнали пушките си на рамо. Халеф крачеше отпред и носеше три пушки: неговата и моите две, за които в носилката нямаше място. Като излязохме от селото, забелязахме месаря. Той ни видя, че идваме, и тръгна напред на голямо разстояние от нас. Едва когато започна гората и не можехме да бъдем наблюдавани отдалеч, той спря и ни изчака. Изгледа ни с учуден, почти гневен поглед и каза:
— Въоръжили сте се, като че ли отиваме да се бием!
— Оръжието е отличителен знак на свободния мъж — отвърнах му аз. — Не сме свикнали да се разделяме с него.
— Сега обаче ще трябва да го направите, иначе няма да можете да говорите с Жълтоликия. Той не търпи да се приближават до него с оръжие. Ако оставите пушките си пред колибата, ще са на сигурно място, защото аз ще остана при тях да ги пазя.
— Няма да дам пушките си — отвърнах аз, — а ако Жълтоликия не иска да говори с нас, повече няма да те безпокоим.
Веднага дадох знак за връщане. Шествието ни се обърна към селото. Месарят обаче не можа да потисне напълно една ругатня и изръмжа:
— Стойте! Не може така! Предупредил съм Жълтоликия и нищо добро не ме чака, ако не ви заведа.
— Тогава се погрижи той да не поставя такива безсмислени искания към нас.
— Жълтоликия не прави необмислени неща. Но ще се опитам да издействам позволение да задържите пушките си. Ала много ще се учудя, ако за вас направи изключение.
Чурак продължи да крачи ядосано напред, а ние отново го последвахме. Не ми харесваше това, че толкова настояваше да ни лиши от пушките ни. Дали нямаше да ни вкара в клопка, от която измъкване нямаше? Докато бяхме въоръжени, нямаше от какво да се страхуваме. А ако ни нападнеха по пътя? Аз бях беззащитен. Носилката се състоеше от седалка със свод от дървена решетка. Трябваше да седя с кръстосани по турски крака, което ми беше трудно заради ранения крак, и едва можех да се мърдам. Още преди да успея да отворя вратата и да скоча, в случай на нападение, щях да получа куршум в тялото. А да изскоча навън нямаше да мога, заради крака си. Един изстрел иззад храстите можеше да направи Халеф безпомощен въпреки трите пушки, които носеше. Оско и Омар мъкнеха носилката, така че и те не биха могли да окажат незабавна съпротива. Намирахме се в доста трудно положение.
Гората не беше чак толкова гъста, колкото ни я описа месарят. Съвсем спокойно можехме да яздим между дърветата. Тази лъжа също в никакъв случай не действаше смекчаващо върху недоверието ми. Открехнах малко вратичката на носилката и приготвих пистолета си за стрелба.
Намирахме се в долината, чиито склонове, както забелязах, все повече и повече се приближаваха един към друг. А там, където се събираха, спряхме. Докато стигнем до целта си, беше минал около половин час.
— Ето я колибата — каза месарят. — Слизай, ефенди! Отворих вратата докрай и погледнах навън. Стените се издигаха отвесно нагоре, а там, където се допираха, се получаваше един не особено дълбок прорез, цепнатина, който беше без абсолютно никаква растителност, защото в гранита нямаше нито издатина, нито пукнатина, в която някое растение да може да хване корен.
Плътно до тази цепнатина беше долепена издигнатата от груби стволове колиба. Покривът беше направен от тънки клони и отгоре покрит с дървесна кора. Вратата, изглежда, беше само открехната.
— Първо съобщи за мен, преди да сляза — отговорих аз.
Чурак влезе в колибата и остави вратата отворена. Видях, че край стените по най-примитивен начин са наредени ниски пейки.
Срещу входната имаше друга врата, която беше отворена. Беше тясна и ниска, водеше навътре, а на нея имаше и желязна кука, през която можеше да се мушне дълго резе, но сега то беше вътре в колибата. Значи това беше задното, тъмно помещение, за което беше говорил Илия. Стори ми се, че вътре е запалена светлина.
Направи ми впечатление, че от покрива на колибата се спускаше подобна на стобор стена от пръчки, която правеше долната част на цепнатината почти невидима. Нищо не се виждаше през нея. Тук горе спокойно можеха да се скрият няколко души.