Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
Не беше трудно да открият мястото. Сигурно всяка полицейска кола от окръг Ню Лондон беше паркирана на „Дъблин Роуд“ в Гротън — улицата със скромни къщи на терени от един до пет акра.
Къщата, която им посочи един униформен, беше боядисана в сиво, едноетажна, но прекалено малка, за да мине за жилище в стил ранчо. Приличаше на къща на работник, който се гордее с имота си. Един поглед бе достатъчен на Кармайн, за да осъзнае със свито сърце, че хората, които я обитаваха, бяха почтени и уважавани. Идеалното семейство за целите на убиеца.
— Тони Димаджио — представи се мъж в капитанска униформа и протегна ръка към Кармайн. — Шестнайсетгодишно чернокожо момиче на име Маргрета Бюли е било отвлечено тази нощ. Господин Бюли смята, че е станало през прозореца на спалнята, но не съм пуснал никого от моите хора там от страх, че могат да унищожат улики. Ако е Чудовището, случаят не е в тяхната категория. Елате вътре — покани ги и тръгна пред Кармайн. — Майката е съсипана, но бащата се държи.
— Ще дойда веднага, щом заведа доктор О’Донъл от външната страна на прозореца. Благодаря за предварителната работа, Тони.
Семейството беше тъмночерно, до синьо — майката, бащата, тийнейджърка и две момчета, приблизително на нейните години.
— Господин Бюли? Лейтенант Делмонико. Кажете ми какво се случи.
Лицето му беше в онази отсянка на сиво, която при чернокожите показва изключителна мъка, но успяваше да контролира чувствата си. Ако ги пуснеше на свобода, това можеше да коства живота на Маргрета и той добре го знаеше. Жена му, все още по пеньоар и пантофи, седеше като побит камък с изцъклен поглед.
Господин Бюли пое дъх.
— Черпехме се за Нова година, после си легнахме, лейтенант. Всички си легнахме, сред нас няма нощни птици, а и накрая очите ни се затваряха.
— Пихте ли алкохол например шампанско?
— Не, само плодов пунш. В нашата къща не се пие.
По лицето му се изписа объркване. Не успя да разбере какво следва и се обърна към Кармайн умолително, сякаш искаше да извика: „Помогнете ми! Помогнете ми!“
— Къде работите, господин Бюли?
— Правя фини спойки в „Електрик Боут“, след две седмици трябва да ме повишат. Чакахме увеличението на заплатата, да си сменим жилището, да купим нещо по-голямо. — От очите му потекоха сълзи и той млъкна.
— Представете ми децата си, господин Бюли.
Баща им се овладя, убеден, че ще се справи.
— Това е Линда, тя е на четиринайсет. Ханк е на единайсет, а Рей на десет. Имаме и малко момченце, Терънс. Той е на две и спи в нашата спалня. Линда го занесе в съседната къща при госпожа Спиноза. Решихме, че няма нужда… няма нужда… — Разплака се, заровил лице в дланите си, и с мъка се овладя. — Съжалявам, но не мога…
— Успокойте се, господин Бюли, не бързайте.
— Ета — ние така я наричаме — и Линда си делят една стая.
— Делят?
— Точно така, лейтенант. Двете са в една стая. Станахме по-късно, но когато жена ми започна да приготвя закуска, извика и момичетата. Линда каза, че Ета е в тоалетната, но се оказа, че момчетата са там, не Ета. Започнахме да я търсим, но не успяхме да я намерим. Тогава се обадих в полицията. Мислех само за Чудовището. Но не може да е той, нали? Още не му е дошло времето, а и Ета е като всички нас — черна. Искам да кажа, че ние сме много черни. Той не би поискал нашето момиченце, лейтенант.
Какво да му отговори? Кармайн се обърна към сестрата на Ета.
— Линда, това вярно ли е? — попита той и й се усмихна.
— Да, господине — успя да каже тя през сълзи.
— Няма да ти казвам да спреш да плачеш, Линда, но много ще помогнеш на сестра си, ако ми отговаряш, разбра ли?
— Добре. — И си избърса лицето.
— С Ета заедно ли си легнахте?
— Да, господине, половин час след полунощ.
— Татко ти каза, че на всички много ви се е спяло. Така ли беше?
— Умирахме за сън — отговори Линда.
— Значи и двете бързо си легнахте.
— Да, господине, веднага щом си казахме молитвите.
— Ета има ли нещо против да си казва молитвите?
Очите на Линда пресъхнаха. Изглеждаше шокирана.
— Не, господине, не!
— Говорихте ли си, след като се настанихте в леглата?
— Не, господине, поне аз не съм говорила. Заспах веднага, щом легнах.
— Чу ли някакъв шум през нощта? Става ли да ходиш до тоалетната?
— Не, господине, спала съм, докато мама ни повика. И ми се стори странно, че Ета е станала преди мен. Тя обича да си поспива. После реших, че сигурно се е измъкнала тайно, за да ме изпревари в тоалетната, но когато почуках на вратата, ми отговори Ханк.