Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— Тогава може би е млад — каза Спейт.
— И какво ви кара да мислите така, господине?
— Вилнее от две години. Такива шокиращи престъпления сигурно са рожба на маниакални симптоми, които биха се проявили и по-рано, ако е по-възрастен.
— Добър извод, но не мисля, че убиецът е много млад. Не, господине. Той е хладнокръвен, пресметлив, изобретателен, без съвест и сянка от съмнение. Всичко това предполага зрялост, а не младост.
— Възможно ли е да има същия етнически произход като жертвите си?
— Всички ние допускахме тази възможност, господин Парсън, докато той не наруши етническата граница. Един от психиатрите на ФБР предположи, че сигурно изглежда като жертвите си, т.е. че има същия цвят на кожата, но ако такъв човек съществува, ние не сме го забелязали, нямаме и следа по която да тръгнем.
— Значи вие ни казвате, лейтенант, че ако — или пък когато — този убиец бъде заловен, това няма да стане благодарение на вашите традиционни методи.
— Да — потвърди Кармайн, — точно това ви казвам. Както става с много други, той ще се издаде по някаква щастлива случайност или ако направи грешка.
— Това мнение не ми вдъхва много увереност — каза сухо Парсън.
— О, ще го хванем, господине. Ние го принудихме да смени схемите си и ще продължим да го притискаме. Не мисля, че вече е толкова спокоен, като преди.
— Спокоен? — изуми се Спейт. — Със сигурност не е!
— Защо не? — засече го Кармайн. — Той няма чувства, господин Спейт, така както ние с вас го разбираме. Той е психопат, но е вменяем.
— И колко още момичета ще умрат в ужасна агония? — попита хапливо Парсън.
Лицето на Кармайн се смръщи.
— Ако можех да ви отговоря на този въпрос, щях да знам самоличността на убиеца.
Прислужница в униформа вкара в стаята количка за сервиране и започна да подрежда високата маса.
— Надявам се, че ще останете за обяд, лейтенант? — попита Роджър Парсън младши и стана.
— Благодаря ви, господине.
— Моля, седнете.
Кармайн се настани и се загледа в порцелановите чинии „Ленокс“.
— Ние сме патриоти — каза Спейт и седна отдясно на Кармайн, а Парсън зае мястото вляво от него. Беше в капан.
— В какъв смисъл, господин Спейт?
— Американски съдове за маса, американски покривки и салфетки. Всъщност всичко ни е американско. Но чичо Уилям обичаше чуждестранните неща.
„Не бих нарекъл «чуждестранно нещо» килима. Или пък картината на Веласкес“ — помисли си Кармайн.
Прислужницата и още един иконом сервираха. Пушена сьомга от Нова Скотия с тънки филийки черен хляб с масло, печено телешко в собствен сос със сотирани картофи с чесън и спанак на пара, плато сирена и превъзходно кафе. Без алкохол.
— Обяд с мартини е истинско проклятие — каза Ричард Спейт. — Ако разбера, че клиент току-що е обядвал така, не се срещам с него. Бизнесът изисква бистър ум.
— Полицейската работа също — добави Кармайн. — В това отношение комисар Силвестри управлява напълно трезв кораб. Никакъв алкохол по време на работа и никакви пияници в участъка. — Беше с лице към красивата мечтателна картина на Пусен. — Прекрасна е — каза на домакина.
— Да, за тази стая избрахме по-спокойни работи. Военните картини на Гоя са в моя кабинет. Като излизате, обърнете внимание на единственото ни произведение на Ел Греко. То е под бронирано стъкло в дъното на коридора — осведоми го Роджър Парсън младши.
— Някога крали ли са ви произведение на изкуството? — попита полицаят.
— Не, прекалено трудно се влиза тук. Или пък защото има много други лесни мишени. В този град се излагат прекрасни образци на изкуството. Често се забавлявам, като обмислям как да открадна картина на Рембранд от „Метрополитън“ или на Пикасо от един частен колекционер на 53-та улица. Ако сериозно се заема, няма нищо невъзможно.
— Може би и чичо ви Уилям е знаел някои номера.
Ричард Спейт се изкиска.
— Със сигурност! Но по негово време е било много по-лесно, разбира се. В Помпей или Флоренция е било достатъчно да подкупиш някой местен с десет долара. Трябва да видите римската мозайка в зимната градина на старата къща в Личфийлд. Прекрасна е!
Ха-ха, Честита Коледа, помисли си Кармайн, докато се качваше в предварително загрятия форд, готов да го подкара към вкъщи. Не е нито един от двамата, макар че ако изчезне някоя картина на Рембранд от „Метрополитън“ ще подскаже на нюйоркската полиция къде да търсят. М.М. ще е отдавна под земята, когато тази глутница предаде колекцията на чичо Уилям, пък нека е съставена от „чуждестранни неща“.