Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Реймънд отбягна погледа му.
— Да, разбирам. Сигурно е било ужасно.
Но Бърт не го остави на мира.
— Та все си мисля за бесенето. Да не стане като с петела. Тоя петел хиляда пъти съм го сънувал на времето. И всеки път стомахът ми се преобръщаше и животът ми ставаше кошмар от тия сънища. Да речем, че дойда с вас. Ами ако после взема да сънувам бесилки с обесени? Неотдавна при обесването на някаква жена в Аризона въжето прерязало шията й. Я си представете, че се случи такова нещо. То ще е сто пъти по-страшно от случката с петела. Никога няма да го преживея.
— Но такива неща фактически не стават — възрази Реймънд. — Казвам ви, не е толкова страшно, колкото си го мислите.
Бърт сякаш не го чу. На лицето му бе изписан ужасът, който му навяваха тези мисли.
— И после, казвате, че на едни им призлява, други припадат. Мога да ви кажа защо става така. Защото тези хора си представят, че самите те висят на бесилката с въже около врата. И изпитват същото, което изпитва обесеният. И аз постъпих така, представих си, че ще бъда обесен след двайсет и четири часа. Да не ви обяснявам какъв отвратителен кошмар изживях. Та затова си мисля: какъв смисъл има да идвам и да преживявам ужаси? Ще припадна. Сигурен съм. Ще изпитам всичко онова, което изпитва нещастникът на бесилката. Снощи, само като си помислих за това, усетих въжето на шията си. После, като съм заспал, съм заврял глава под завивката, та сънувах, че са ми сложили оная черна качулка.
— Стига сте си въобразявали разни врели-некипели — викна гневно Реймънд. — Щом си мислите такива неща, няма защо да идвате с мене. Но пак ви казвам, не е толкова страшно. Само че човек трябва да види, за да се увери. Казахте, че искате да дойдете, и аз ви издействувах разрешение. Щом ви се ще да видите, защо ги дрънкате такива? Ако ли пък не искате да дойдете, кажете си го направо, и толкоз. Какви са тия глупости?
Ужасът изчезна от погледа на Бърт. Той побърза да се залови за гневните думи на Реймънд.
— Не е нужно да се нервирате, господин Банкс. Аз само ви обяснявам защо не ми се ще да дойда. Ако имахте въображение, нямаше да ви говоря такива работи. Ако имахте поне малко въображение, сам щяхте да се замислите и нямаше да ходите да гледате как убиват някой нещастник.
Реймънд презрително му обърна гръб.
— Вие сте един пъзльо — каза той и закрачи към камионетката си.
По пътя към фермата караше като бесен, но когато пристигна и прибра камионетката, тръгна с бавна крачка към къщата. Жена му режеше рози.
— Какво става с тебе, Рей? — възкликна тя. — Имаш вид на болен.
Реймънд се намръщи.
— Боли ме глава, това е всичко. Нищо, ще ми мине. Нали го знаеш Бърт Мънро, дето искаше да дойде с мене другата седмица?
— Да.
— Е, сега пък не иска да дойде.
— Защо, какво му пречи?
— Защото не му стиска. Страх го е от такава гледка.
Жена му се засмя смутено.
— То, ако ме питаш, и на мене няма да ми е приятно.
— Ти си жена, а той божем е мъж.
На другата сутрин Реймънд седна отпуснат на закуска и почти не хапна. Жена му имаше тревожен вид.
— Главата май още те боли, Рей. Защо не направиш нещо?
Реймънд не отговори на въпроса й.
— Трябва да пиша на Ед и се чудя какво да му обясня.
— Какво има да се чудиш?
— Ами страхувам се, че съм изстинал. И не знам дали ще мога да отида в четвъртък. Доста път е, а и в залива е студено.
Госпожа Банкс се замисли.
— Защо не го поканиш да дойде у нас някой път? Все ти ходиш при него, а той нито веднъж не е идвал.
Лицето на Реймънд просветна.
— Господ да те поживи! Как не се сетих? Вярно, от години все аз му ходя на гости. Ще му драсна няколко реда и ще го поканя.
— И ще поканим още много гости на печени пилета — предложи госпожа Банкс.
Реймънд се замисли.
— Не, това не е нужно. Ед е толкова близък приятел, че не върви някак да каним още цяла сюрия гости. Да знаеш само колко обича бира. Ще му драсна няколко реда още сега.
Той извади перодръжка, хартия и шише мастило. Докато перото се колебаеше над листа, лицето на Реймънд се смръщи.
— Дяволите да го вземат тоя Мънро! Толкова тревоги ми създаде. Ама откъде можех да знам, че ще излезе такъв пъзльо.
10
Когато Пат Хъмбърт се роди, родителите му бяха хора на средна възраст; а преди да навърши двайсет, те вече бяха схванати, злобни старци. Животът на Пат преминаваше в атмосфера на старост, сред праха и болестите, жалбите и самомнението на старостта. Докато подрастваше, родителите му се отнасяха пренебрежително към всяко негово мнение, защото бе толкова млад. „Като стигнеш до нашите години, ще мислиш по-другояче“ — казваха му те. По-късно започнаха да гледат с ненавист на младостта му, защото тя не знаеше що е болка. Тяхната възраст, внушаваха те, ги издига на много по-високо стъпало и по възвишеност и непогрешимост ги доближава до бога. Дори ревматизмът е желателен, ако с него трябва да се заплати великата мъдрост на старостта. Втълпяваха на Пат, че е немислимо един младок да притежава каквато и да било добродетел. Младостта е само лутане, далечна подготовка за прекрасната старост. Младите не бива да мислят за нищо друго освен за дълга си към старите, за уважението и почитта, които дължат на старите. От друга страна, старите не дължат никакво уважение на младите.