Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Отново оглеждам пътя и в двете посоки. Вслушвам се за тежките войнишки крачки, за случаен Шум, за трясъка на каруци.
Поемам дълбоко дъх.
И се втурвам напряко през пътя.
Не изпускам от поглед къщата, торбата ме удря по гърба, ръцете ми са свити, дробовете ми се задъхват, защото тичам все по-бързо и по-бързо, и по-бързо…
Нагоре по отбивката…
Почти стигам дърветата…
Почти…
И един фермер се показва сред тях и се изправя пред мен.
Спирам рязко, плъзвам се в прахта, малко остава да падна. Той също отскача назад, очевидно е силно изненадан от срещата ни, от това, че съм се появила така неочаквано пред очите му.
Взираме се един в друг.
Шумът му е тих, дисциплиниран, почти кавалерски, точно затова и не успях да го чуя още от пътя. Под мишница носи кошница, а в свободната си ръка стиска червена круша.
Оглежда ме от главата до петите, вижда торбата на гърба ми, вижда ме сам-самичка насред пътя, нарушила всички разпоредби, вижда как тежко дишам, тъй като очевидно съм тичала до тук.
А после думата се появява в Шума му, ярка като утринен лъч.
Възражението, мисли той.
— Не — казвам, — не съм от…
Но фермерът вдига пръст пред устните си.
После кимва с глава към пътя.
И тогава чувам далечния звук от тежки войнишки крачки.
— Насам — прошепва фермерът. Посочва тясна пътечка, която води право в гората, към която се бях запътила, толкова тясна, че човек лесно би я пропуснал, ако не знае за съществуването й, или ако някой не му я покаже. — Бързо.
Поглеждам фермера отново, мъча се да видя уловката, мъча се да разбера дали има уловка, но нямам време. Нямам достатъчно време.
— Благодаря — казвам и хуквам.
Пътечката веднага ме извежда в най-гъстата част на гората, върви все нагоре, явно съм на хълм. Твърде тясна е, налага се непрекъснато да си пробивам път сред клони и пълзящи растения. Дърветата ме поглъщат и се затварят зад гърба ми, мога да продължавам само напред и напред с надеждата, че не съм влязла сама в капана. Стигам до върха на хълма, единствено за да видя склона от противоположната му страна, следва го друг хълм, който трябва да изкача. Изкачвам го. Движа се все така на изток, но нямам достатъчно добра видимост, за да разбера къде е пътят, къде е реката и накъде точно трябва да…
Внезапно излизам на една поляна.
На десет метра от мен се е изправил войник.
С гръб към мен е (слава Богу, слава Богу), сърцето ми подскача, замятва се бясно, заковавам се на място и почти падам обратно в храстите, и чак тогава виждам какво всъщност охранява войникът.
Ето я.
Насред поляната, стъпила на триметровите си метални нозе, тя се издига на още почти петдесет метра нагоре към небесата. Дърветата наоколо са изсечени, в основата й има малка постройка, от нея тръгва път, който води обратно към големия път и към реката в основата на хълма.
Открих радиокулата.
Ето я.
А войниците край нея не са кой знае колко много. Преброявам петима, не, шестима.
Само шестима. Пръснати на големи разстояния един от друг.
Сърцето ми се вдига в гърлото.
Вдига се.
Открих я.
И тогава едно БУМ! отеква от отсрещната страна на поляната.
Свивам се, войниците също се свиват. Още една бомба. Още едно Възражение. Още една…
Войниците хукват.
Тичат ли, тичат право към мястото на експлозията, отдалечават се от мен, спускат се от другата страна на хълма, откъдето вече започва да се издига стълб бял пушек.
Кулата самотно стърчи пред мен.
Най-неочаквано се оказва напълно неохраняема.
Дори не изчаквам съзнанието ми да проумее пълната глупост на постъпката ми…
Просто хуквам…
Тичам към кулата…
Ако това е шансът ми да спася всички ни, то…
Не знам…
Просто тичам…
Напряко през поляната…
Към кулата…
Към постройката под нея…
Мога да спася всички ни…
Така стана, че мога да спася всички ни…