Въпросът и Възражението

Чака да види реакцията ми. Гледам я в очите известно време, но в крайна сметка кимвам. Тя дърпа ръката си.

— Не смей да ме наричаш моето момиче — казвам, гласът ми е тих, но яростен като нейния. — Никога повече не ми викай така.

Следвам я надолу по стръмния склон, вървим към пътя, плъзгаме се по покритите с роса нападали листа, но продължаваме надолу и надолу. Прескачам корени и паднали дънери, торбата тежи като камък на раменете ми.

Трябва да тръгна с нея, нямам друг избор.

Ако се върна в града, ще ме заловят и Бог знае какво ще ми сторят.

Тя ми отне всички варианти.

Стигаме до куп храсти в основата на хълма. Лечителката се мушва бързо отдолу им и ми махва да я последвам. Плъзвам се край нея, дъхът ми секва, а тя казва:

— Каквото щеш прави, само не викай.

Преди още да отворя уста, тя изскача от храстите. Клоните се затварят зад гърба й и аз трябва да се боря с ударите им, за да се измъкна сред листата. Избутвам, избутвам и едва ли не падам от другата им страна.

Право на пътя.

Там двама войници са застанали до един мъж в каруца, тримата гледат право в мен и госпожа Койл.

Войниците изглеждат повече изненадани, отколкото гневни, но нито един от двамата няма Шум, така че не мога да съм сигурна в нищо.

Затова пък носят пушки.

Вдигат ги и ги насочват към нас.

— Коя, да я вземат мътните, е тази? — излайва единият, мъж на средна възраст с бръсната глава и белег на долната челюст.

— Не стреляй! — казва госпожа Койл и вдига ръка.

— Чухме експлозията — казва другият войник, младо момче, не е по-голям от мен, има руса, дълга до раменете коса.

Тогава по-старият изрича нещо друго, нещо напълно неочаквано.

— Закъсня.

— Достатъчно, Магнус — отвръща госпожа Койл, отпуска ръце и пристъпва към каруцата. — И свалете тия оръжия, тя е с мен.

— Моля? — казвам, но това е всичко, което мога да изрека.

— Трасиращата, която изстрелях, изобщо не работеше — казва й младият войник. — Така и не разбрах къде изобщо падна.

— Казах ти, че е много стара — обажда се Магнус.

— Свърши работа — отвръща госпожа Койл и започва да рови нещо из каруцата. — Няма значение къде е паднала.

— Ей! — казвам. — Какво става тука?

И тогава чувам:

— Хилди?

Госпожа Койл застива на място, двамата войници също и всички вперваме очи в мъжа, седнал в каруцата.

— Ти ли си, а? — казва той. — Хилди, дето й викат още Виола.

Мислите ми препускат толкова бързо, толкова съсредоточени са върху двамата непознати войници, че когато излязохме на пътя, дори не погледнах третия мъж, не видях безизразното му лице, дрехите, шапката, не чух гласа, равния и спокоен Шум, гладък като далечния хоризонт.