Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Тя ме сграбчва за лакътя и стисва така, че се дърпам назад, но няма измъкване.
— Действително ли смяташ, че ако Президентът дойде и те отведе, изобщо ще се върнеш след това? Той вече те разпитва веднъж и се опита да изтръгне истината от теб, сега се мъчи да те накара да му я кажеш като държи приятеля ти и те изнудва. Как смяташ, дали търпението на подобен мъж трае вечно, а?
— Корин…
— Рано или късно той ще те нарани — казва тя. — А ако отново откажеш да му помагаш, ще те убие.
— Но аз нищо не знам…
— Него изобщо не го е грижа, че нищо не знаеш! — изсъсква тя през зъби. — Ако мога да предотвратя отнемането на един живот, ще го сторя, дори и това да е животът на такова дразнещо създание като теб.
Боли ме — казвам тихо, когато пръстите й се впиват дълбоко, дълбоко в ръката ми.
— Хубаво — отвръща тя. — Искам да се ядосаш достатъчно, че да ме удариш.
— Но защо…
— Просто удряй! — кресва тя.
Поемам въздух до дъното на дробовете си, после отново поемам, а после удрям Корин по лицето с всичка сила.
Чакам, свита до прозорчето на вратата, наблюдавам войника. Стъпките на Корин заглъхват надолу по коридора; докато тя тича обратно към приемния кабинет. Аз чакам. Войникът е един от многото, останали без лек, и в сравнително тихата утрин чувам мислите му. Мисли, изпълнени с отегчение, мисли за селото, в което е живял, преди армията да връхлети, мисли за армията, към която е бил принуден да се присъедини.
Мисли за едно мъртво момиче, което е познавал преди.
Тогава чувам слабия вик на Корин, долита от предната част на сградата. Тя крещи колкото й глас държи, че Възражението са дошли и са се промъкнали в дома на изцелението през нощта, удряли са я, докато изпаднала в безсъзнание, а после ме отвлекли под самия нос на Президента, но че тя, Корин, видяла всички ни как бягаме в посока, противоположна на онази, в която след малко аз се канех да поема наистина.
Версията беше слаба, едва ли някой щеше да се хване, защото надали е възможно някой да се промъкне незабелязано при такава тежка охрана.
Но аз знаех, че Корин всъщност разчита на друго. Сред хората отново бе започнала да се надига легендата, легендата за мистериозното и непобедимо Възражение.
Как са били заложени всички онези бомби, без никой нищо да забележи?
Как така никой още не е бил заловен?
Ако Възражението може да стори това, то защо да не е възможно да са се промъкнали и край тежковъоръжените стражи?
А може би лицата на Възражението са невидими?
Чувам как войникът започва да мисли точно тези неща в мига, в който рязко обръща глава, чул крясъците на Корин. Мислите му стават все по-мощни и завладяват напълно Шума му, когато се втурва напред, завива зад ъгъла и се скрива от очите ми.
Колко бързо стана! Време е.
Мятам торбата с лекарствата на рамо.
Отварям вратата.
Хуквам.
Тичам към дърветата, израсли успоредно на реката. По самия бряг има пътечка, но аз не стъпвам на нея, бягам сред най-близките дървета, и докато торбата натъртва гърба и ребрата ми с острите ръбове на кутиите вътре, не мога да спра да мисля за това, как Тод и аз бягахме така от армията, бягахме, бягахме и бягахме.
Трябва да стигна до океана.
Колкото и да ми се иска да спася Тод, единствената ми възможност да го сторя, е да открия първо нея.
И тогава да се върна за него.
Ще се върна.
Никога няма да те изоставя, Тод Хюит.
Болката пронизва сърцето ми в мига, в който си спомням думите си.
Беше едва вчера, а вече наруших обещанието си.
(дръж се, Тод)
(оцелей)
Тичам.
Спускам се надолу по реката, заобикалям патрули, пресичам задни дворове, претичвам приведена зад огради, държа се колкото мога, по-далеч от къщите.
Долината отново се стеснява. Хълмовете притискат пътя, фермите се разреждат все повече. В един момент чувам отмерени крачки и трябва да се шмугна в храстите, докато войниците отминат, затаявам дъх, свивам се възможно най-ниско до земята. Изчаквам, докато чувам само подвикванията на птичките (къде е безопасно) и далечния рев на града, после изчаквам още малко, надигам глава и оглеждам пътя.
В далечината реката прави завой, а пътят се губи сред надигащите се хълмове, покрити с дървета. Вече съм достатъчно далеч от града, къщите са само ферми и хамбари, пръснати сред още и още хълмове, сред още и още дървета. Точно срещу мен започва малка отбивка от пътя, водеща до малка фермерска къща с дръвчета в двора, засадени като по конец. Вдясно се простират нивите й, но зад къщата отново започва гъста гора. Ако мога да премина незабелязано по отбивката, гората ще бъде най-сигурното ми скривалище. Ако се наложи, ще се крия докато мръкне и ще продължа през нощта.