Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Мистериите около живота на лекаря започнаха бавно да се сглобяват в ума на Адаир. От една страна, момчето бе благодарно, че е на топло и сухо място и не работи до изтощение на полето, докато тежкият труд не го вкара без време в гроба. За разлика от семейството си ядеше по три пъти на ден колкото си иска: яхния, яйца, по някое парче печено месо от време на време. Имаше и секс, за да не полудее от незадоволени желания. Но от друга страна, си мислеше, че това е сделка с дявола, макар и направена против волята му: относително лесният живот си имаше цена и той усещаше, че скоро ще му представят сметката.
И първият намек, че ще трябва да си плати, дойде една вечер, когато лекарят го заведе заедно с Маргерит в гората. Вървяха дълго време и тъй като бяха ангажирани само с това да местят краката си, Адаир видя възможност да зададе няколко въпроси на стареца.
— Може ли да ви попитам, господарю, защо вършите всичката си работа през нощта? — попита той, като внимаваше да звучи възможно най-кротко и добронамерено.
От начало старецът само изсумтя, сякаш не смяташе да го удостои с отговор. Но пък кой не обича да говори за себе си, без значение колко банални въпроси му задават. Затова след малко се покашля и отвърна:
— По навик, предполагам… Тази работа се върши най-добре далеч от любопитни погледи.
Задиша тежко, докато се изкачваха по един лек наклон, и чак когато стигнаха до равна пътека, продължи:
— Работата е там, Адаир, че тази работа се върши най-добре през нощта, защото в тъмнината има сила. Тези отвари черпят мощта си от мрака.
Каза го толкова делово, че на Адаир му се стори, че само ще се изложи с невежеството си, ако го помоли да му обясни. Затова продължи да мълчи.
Накрая стигнаха до забутано и обрасло място, в което сякаш никога не бе стъпвал човешки крак. Около корените на тополите и листвениците растеше странно растение. Широките му листа, които приличаха на ветрила, висяха от тънки стъбла над земята и махаха на тримата посетители в нощта.
Лекарят кимна на Маргерит да го последва. Заведе я до едно растение, уви ръцете й около него и й даде знак да почака. След това се отдалечи и повика Адаир да отиде при него. Двамата вървяха, докато икономката почти изчезна от погледа им в мрака, само бялата й рокля блестеше под лунните лъчи.
— Покрий си ушите и го направи много добре, иначе ще пострадаш — нареди той на Адаир. След това направи знак на Маргерит да дърпа, което тя направи с цялата си тежест.
Макар дланите му да бяха силно притиснати към ушите, Адаир можеше да се закълне, че чу приглушен звук да излиза от растението, когато бе изтръгнато от земята. Погледна към лекаря и пусна ръцете си надолу, чувстваше се неловко.
Маргарит отиде при тях като куче, следващо господаря си, с растението в ръце. Старецът го взе и избърса пръстта от корените му.
— Знаеш ли какво е това? — попита той Адаир, докато разглеждаше дебелия корен, който бе по-дълъг от човешка педя. — Корен от мандрагора. Виждаш ли, има формата на човек? Това са ръцете, краката и главата. Чу ли го как изпищя, когато го издърпаха от земята? Звукът може да убие този, който го чуе — размаха лекарят корена пред Адаир. Наистина приличаше на нисък, дебел и деформиран човек. — Ето това трябва да правиш, когато събираш корени от мандрагора, запомни го добре, когато пак те изпратя за още. Някои лекари ползват чисто черни кучета да издърпват растенията, но те умират, както би станало и с всеки човек. Само че на нас не ни се налага да убиваме кучета, след като си имаме Маргерит, нали?
На Адаир не му хареса, че лекарят включи и него в коментара си за Маргерит. Почуди се засрамен дали старецът знае за забежките им и не се опитва да го оневини за небрежното му отношение към нея. Може би го оприличаваше на собственото си пренебрежение към икономката — ползваше я като впрегатен вол да тегли дънери от полето, очевидно не я третираше като човешко същество и за него нямаше значение дали ще умре или ще оживее, докато изтръгва корена от земята. Разбира се, беше напълно възможно писъкът на мандрагората да не убива и старецът да му бе разказал тази история, за да го уплаши. Но Адаир складира това парче информация в ума си при другата мъдрост, която бе получил от лекаря, защото можеше някой ден да му потрябва.