Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Когато дойдох да живея в това село, а то беше точно преди двадесет и пет години, сред моите енориаши най-много се набиваше в очи един селянин на име Едмъндс — наемател на малък чифлик, недалеч оттук. Той беше навъсен, коравосърдечен, зъл човек; ленив и разпуснат по нрав, жесток и суров по природа. Освен неколцината мързеливи и празноглави безделници, с които бродеше по кърищата или пиянствуваше в кръчмата, той нямаше никакви други познати или приятели; никой не искаше да приказва с този човек, от когото мнозина се бояха и всички ненавиждаха — с други думи, всеки гледаше да отбягва Едмъндс.
Този човек имаше жена и едно момче, което по времето на моето заселване тук беше на около дванадесет години. Никой не може да си представи колко страшни бяха мъките на тази жена, с колко благост и търпение понасяше тя своята съдба и с колко болка и грижа отглеждаше своето дете. Да ме прости господ за немилостивите помисли, но аз дълбоко в душата си вярвам, че този човек злонамерено се мъчеше през всичкото време просто да я умори; ала тя понасяше всичко заради своя син и колкото и невероятно да се струва на някои, също и заради неговия баща; защото тя нявга бе обичала този грубиян, този жесток свой мъчител; и споменът за отминалата любов събуждаше в сърцето й, въпреки страданието, чувства на снизхождение и кротост, на които от всички божи създания само жените са способни.
Те бяха бедни — не можеше и да бъде другояче, щом мъжът бе тръгнал по такъв път; ала жената се трудеше непрекъснато и неуморно, от ранина до късно, и сутрин, и обед, и вечер, и не даде да изпаднат в мизерия. Но този непосилен труд бе наистина зле възнаграден. Хората, които минаваха край тяхната къща вечер, понякога и в по-късен час през нощта, разправяха как чували злочестата жена да стене и ридае, дочували дори и ударите на побоя; неведнъж се случвало момчето след полунощ да чука тихо на някоя от съседските врати, изпратено там, за да убегне от пиянската ярост на своя чудовищен баща.
През всичкото това време нещастната жена посещаваше редовно нашата малка черква — често цялата в следи от бой и насилие, които невинаги успяваше да прикрие. Всяка неделя на утринната литургия и на вечернята тя заемаше едно и също място с момчето до себе си; и макар и двамата да бяха бедно облечени — много по-бедно от мнозина свои съседи от по-ниско стъпало, — те винаги бяха чисти и спретнати. Всеки им кимаше приятелски и бе готов да каже блага дума на „горкичката мисис Едмъндс“; а понякога, когато след службата тя спираше да поприказва с някоя своя съседка на алеята с брястове, водеща към черковния трем, или изостанеше малко и с майчинска обич и гордост се любуваше на своето жизнерадостно момче, заиграло се с другарчета, измъченото от грижи лице се озаряваше от искрена благодарност; тогава тя изглеждаше ако не весела и щастлива, то поне успокоена и доволна.
Изминаха пет или шест години; момчето израсна здрав и напет младеж. Времето, което бе укрепило крехкото детско тяло и бе придало мъжка сила на слабите детски ръце и нозе, бе прегърбило снагата на майка му и бе забавило стъпката й; ала ръката, що трябваше да я подкрепя, не бе вече вплетена в нейната; лицето, що трябваше да я ободрява, не вдигаше вече очи към нея. Виждахме я пак на предишното й място, ала това до нея беше празно. Библията както и по-рано се пазеше все тъй грижливо; също и страниците й както нявга бяха предварително отбелязани, за да бъдат лесно намирани: но нямаше кой да я чете заедно с нея; и сълзите, едри и горчиви, падаха върху книгата и замъгляваха думите пред нейния поглед. Съседите й бяха все тъй любезни към нея, както отколе, но тя отбягваше техния поздрав с наведена глава. Не се спираше вече под старите брястове — отлетели бяха дълбоко скътаните светли надежди за щастие. Сиротната жена придърпваше бонето още по-ниско над лицето си и бързо се отдалечаваше.
Нужно ли е да ви казвам, че младежът при всеки поглед назад към миналото, към най-ранните си детски години, догдето стигат паметта и съзнанието, не можеше да си представи нищо, което да не бе някак свързано с дългия низ от доброволни жертви от страна на майка му заради него, с обиди, насилия, побоища и всичко това понасяно само заради него; нужно ли е да ви казвам, че той, без и най-малко да го е грижа за изтерзаното й сърце, с черна неблагодарност за всичко, което тя бе направила и изстрадала за него, се бе свързал с порочни и пропаднали люде и бе безразсъдно тръгнал по оня гибелен път, водещ неминуемо до смърт за него и позор за майка му? Нещастна человеческа природа! Вие отдавна вече трябва да сте го подразбрали.