Тайната история

Учебните занятия започваха днес, в четвъртък. Но първият ми час с Джулиан бе чак в понеделник. След като закусих се прибрах в стаята си и започнах да се трудя над втория неправилен аорист. Едва към четири следобед затворих книгите си. Когато погледах през прозореца към поляната, светлината на запад тлееше, а тисовете и ясените хвърляха дълги сенки. Чувствах се така, сякаш току-що се бях събудил — сънен, дезориентиран — и съм установил, че навън се стъмва и съм проспал целия ден.

Същата вечер бе тържествената вечеря за добре дошли в колежа — печено телешко със сос, задушен черен боб, суфле със сирене и някакво сложно ястие с леща за вегетарианците. Вечерях сам, на същата маса, където бях закусвал. Столовата беше препълнена, всички пушеха, смееха се, до препълнените маси бяха довлечени допълнителни столове, хората бродеха от група на група с чинии в ръка, за да се поздравят. На една маса до мен бяха насядали студенти по изкуствата — отличаваха се по нашарените си с мастило нокти и умишлено направените петна от боя по дрехите. Един от тях рисуваше върху салфетката с черен маркер, друг ядеше от купа с ориз, използвайки обърнати четки за рисуване вместо клечки. Никога преди не ги бях виждал. Огледах столовата, докато си пиех кафето, хрумна ми, че в крайна сметка Жорж Лафорг е имал право: наистина бях изолиран от другите в колежа — не че държах да съм близък, най-общо казано, с хора, използващи четки вместо прибори.

Недалеч от моята маса двама неандерталци се опитваха „на живот и смърт“ да съберат пари за бирен запой в ателието на скулпторите. Всъщност познавах и двамата, беше невъзможно да учиш в Хампдън и да не е така. Единият бе син на известен мафиот-рекетьор от Западния бряг, а другият — на филмов продуцент. Те бяха съответно президент и вицепрезидент на Студентския съвет — позиции, които използваха основно за да организират състезания по надпиване, мокри фланелки и турнири по женски бой в кал. Двамата бяха над метър и осемдесет, вечно със зяпнали уста, небръснати и тъпи, тъпи, тъпи. От онзи тип хора, които никога няма да се приберат след залез слънце вкъщи през пролетта, а ще се излежават от здрач до зори голи до кръста на шезлонга с хладилната чанта наблизо и надут до дупка касетофон. Всички ги мислеха за готини типове, вероятно бяха такива, ако им заемаш автомобила си, за да си купуват бири, или им продаваш трева. Но и двамата, особено синът на филмовия продуцент, имаха свински, шизофреничен блясък в очите, който изобщо не ми се нравеше. Хората го наричаха Парти Пиг94 — прякор, от който не струеше кой знае каква обич, но той си го харесваше и изпитваше някакво тъпо задоволство да отговаря на очакванията, които будеше. Винаги се напиваше и подпалваше нещо, тъпчеше първокурсници в комините или хвърляше буренца от бира през прозорците.