Хартиени градове

— Толкова се гордеем с теб — каза майка ми. — Но бог ми е свидетел колко ще ни липсваш наесен.

— Не бързай с плановете за есента, винаги могат да ме скъсат на изпита по английски.

Майка ми се засмя и после допълни:

— О, забравих да ти кажа кого видях вчера в Младежката християнска организация. Бети Парсън. Каза, че Чък заминавал за университета в Джорджия. Много се радвам за него. Това момче винаги се е борило за всичко в този живот.

— Той е задник — казах.

— Е, поведението му беше ужасно, тормозеше другите — каза баща ми. Това беше типично за родителите ми. В техните представи никой не беше задник. Винаги имаха начин да обяснят защо един човек не е просто гаден конски задник — или ще има проблеми със социализацията, или гранично личностно разстройство, или някакъв друг сложен синдром. За тях хората не можеха да бъдат просто кофти хора.

— Но Чък имаше трудности със заучаването — поде майка ми. — Има какви ли не проблеми. Като всеки човек. Знам, че не ти е възможно да видиш съучениците си по различен начин, но когато пораснеш, започваш да виждаш нещата от друг ъгъл. Приемаш добрите и лошите деца просто като хора. Те са просто хора, които заслужават грижа и любов. Различна степен на заболяване, различна степен на неврози, на самоактуализация. Знаеш, че винаги съм харесвала Беки и винаги съм хранела надежди за Чък. Така че, аз искрено се радвам, че отива в университет. Ти как мислиш?

— Честно казано, не ми пука за него, от какъвто и ъгъл да го гледам.

И ако всичко това беше вярно, ако трябва да гледаме на хората като личности, защо майка ми и баща ми мразеха всички политици в Израел и Палестина? Защо не се опиваха да ги погледнат така, както тя искаше да погледна на Чък? Защо не говореха за тях като за човешки същества с проблеми?

Баща ми сдъвка хапката си, преглътна, остави вилицата на масата и ме погледна.

— Колкото по-дълго упражнявам професията си, толкова повече се убеждавам, че на хората им липсват добри огледала. Толкова е трудно на останалите да ни покажат как всъщност изглеждаме, а за всеки от нас е толкова трудно да покаже на останалите какво чувства.

— Това е прекрасна мисъл — каза майка ми. Хубаво ми беше, че се обичат. — Но също си мисля, че на някакво фундаментално ниво за всеки от нас е много трудно да разбере другите хора като човешки същества, каквито сме и ние. Боготворим ги, идеализираме ги или ги отпъждаме и презираме, сякаш са животни.

— Така е. Съвестта замъглява прозорците ни. Май не бях се замислял по този въпрос от такава гледна точка.

Седях. Слушах. Чувах нещо за някакви прозорци, за някакви огледала. Чък Парсън бил човек. Като мен. Тогава и Марго Рот Шпигелман е човек като мен. Никога не бях мислил за нея като за обикновен човек. Това беше най-големият недостатък на представата ми за нея. През цялото време, не само откакто изчезна, а от едно десетилетие, си я бях представял, без да я чувам, без да знам, че и нейният прозорец е замъглен, също като моя. Всички бяхме едни замъглени прозорци, през които нито виждахме добре навън, нито отвън ни виждаха добре. Ето защо не си я бях представял като човек, който може да се страхува, който може да се чувства изолиран и самотен в стая, пълна с хора, който се срамува от колекцията си с плочи, защото е нещо твърде лично. Никога не бях я виждал като човек, който чете пътеводители и планира да избяга, за да живее в град, към който са избягали милиони. Не бях я виждал като човек, който има нужда да говори с някого, защото никой не беше я видял като обикновен човек.