Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Келнерът доля чашите им и ги попита дали са готови да поръчат основното.
— Да, налага се — отговори Руби, — но може ли да ни дадете пет минути? — Разгърна решително менюто си и въздъхна. — Всичко това е адски вълнуващо. Помисли си само: утре заминаваш за Корнуол да видиш тайната си къща! Как изобщо се побираш в кожата си?
— В къщата ли ще отседнеш? — попита Грей.
Касандра поклати глава.
— Адвокатът, който държи ключа, каза, че не е съвсем обитаема. Направила съм резервация в един хотел наблизо, хотел „Блакхърст“. Преди е бил дом на семейство Монтраше, семейството на Нел.
— На твоето семейство — уточни Руби.
— Да. — Касандра не се бе замисляла за това. Устните й отново се разтеглиха в трепетна усмивка.
Руби потръпна театрално.
— Страхотно ти завиждам. Всичко бих дала да имаше такава загадка в моето семейно минало, нещо вълнуващо, което да разплитам.
— Наистина много се вълнувам. Мисълта започна да ме преследва, струва ми се. Постоянно си представям онова момиченце, малката Нел, откъсната от семейството си, сам-самичка на пристана. Не мога да си я избия от главата. Много ми се иска да узная какво се е случило всъщност и защо тя се е озовала сама на другия край на света. — Касандра неочаквано се смути, понеже осъзна, че много се е разприказвала. — Допускам, че е глупаво.
— Ни най-малко. Според мен е напълно разбираемо.
Нещо в състрадателния тон на Руби изпрати хладни тръпки по кожата на Касандра. Знаеше какво ще последва. Коремът й се сви и мисълта й трескаво търсеше начин да смени темата.
Но не беше достатъчно бърза.
— Едва ли има нещо по-лошо от това да изгубиш дете — разнесе се благият глас на Руби, а думите й строшиха тънката защитна черупка на скръбта на Касандра и личицето на Лио, мирисът му, смехът му на двегодишно момченце мигом бяха освободени.
Тя някак успя да кимне, да се усмихне безсилно и да потисне спомените, когато Руби хвана ръката й.
— След случилото се с твоето момче не е чудно, че си твърдо решена да разбулиш миналото на баба си. — Руби лекичко я стисна. — Изглежда ми съвсем логично: изгубила си дете и сега се надяваш да намериш дете.
20
Лондон, 1900 г.
Елайза разбра кои са още щом завиха зад ъгъла и поеха по Батърси Чърч Роуд. И преди ги беше мяркала на улицата, старата и младата, издокарани от глава до пети, вършеха добрите си дела с ожесточена непоколебимост, сякаш сам Бог се беше спуснал от небето и им бе разпоредил.
Господин Суиндъл заплашваше да повика Доброжелателките още когато Сами ги напусна, не пропускаше възможността да напомни на Елайза, че ако тя не намери начин да припечелва за двама, ще се озове в приюта за бедни. И макар че Елайза правеше всичко по силите си да плаща наема и да слага по нещичко в кожената торбичка, умението й да лови плъхове явно я беше напуснало и с всяка изминала седмица тя затъваше все повече.
Долу на вратата се чу потропване. Елайза замръзна. Огледа стаята и прокле малката пукнатина в мазилката, запушения комин. Да нямаш прозорци и да си незабелязан е хубаво, когато шпионираш улицата, но не и когато спешно се налага да избягаш.
Отново се чу почукване. Кратко и рязко потропване, настойчиво, а после през тухлената стена се разнесе пронизителен глас:
— Енорийско посещение.
Елайза чу как вратата се отваря и звънчето над нея звънва.
— Аз съм госпожица Рода Стърджън, а това е племенницата ми — госпожица Маргарет Стърджън.
И после гласът на госпожа Суиндъл:
— Очарована съм несъмнено.
— Боже, колко чудати вехтории и няма място къде яйце да хвърлиш.
Отново госпожа Суиндъл, но по-кисело:
— Последвайте ме, момичето е горе. И внимавайте — ако счупите нещо, ще трябва да платите.
Стъпки, които се приближават. Четвъртото стъпало изскърца, после пак и пак. Елайза зачака с разтуптяно сърце като на някой от плъховете, уловени от господин Родин. Представяше си го как потрепва в гърдите й като пламъче на вятъра.
После предателската врата се отвори и двете Доброжелателки застанаха на прага.
По-възрастната се усмихна и очите й се превърнаха в гънки кожа.
— Ето ни и нас, жените от енорията — оповести тя. — Аз съм госпожица Стърджън, а това е племенницата ми, госпожица Стърджън. — Наведе се напред, което наложи Елайза да отстъпи назад. — А ти трябва да си Елайза Мейкпийс.
Елайза не отговори. Леко подръпна кепето на Сами, което продължаваше да носи.
Погледът на по-възрастната жена се плъзна нагоре и огледа тъмната и мръсна стая зад момичето.
— О, боже — изцъка тя с език, — трудностите ти никак не са преувеличени. — Театрално вдигна отворената си длан и притисна с нея пълната си гръд. — Не, ни най-малко не са преувеличени. — Мина покрай Елайза. — Нищо чудно, че тук вилнеят болести. Дори прозорец няма.