Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Разбира се, всичко е суперлукс – дори в антрето има килими, драперии, неимоверно количество метални пана. Резбовани стълби водят към горния етаж, резбовани са и вратите, и вътрешните арки.
Жана дори не обърна веднага внимание на възрастната жена, която им отвори. Някак много незабележимо го направи, след което веднага се шмугна някъде зад плюшената драперия.
— Нима госпожа Асет води гостенка, каква радост! – Старицата беше дебела, а сладникавият й глас контрастираше с острите черти на лицето, с хищно очертаната линия на сключените черни вежди, с бодливите й очи, напомнящи презрели сини сливи, със закривения нос, с тъмния мъх над горната устна. Тя със сигурност не беше французойка, това си личеше дори ако говореше на френски, а не на гадния лингва франка.
— Донеси пакетите от задната седалка на колата – каза господарката й, повеждайки Жана навътре в жилището. – Да, Зурайда, това момиче е дъщеря на моята братовчедка Берта, която живее, е, ти знаеш къде…
— Нима госпожата е ходила на такова място?! – Слугинята плесна с ръце.
— Разбира се, че не – раздразнено отговори тази, която се беше представила за Анета, но гласът й, наглед капризен, всъщност се беше опънал като струна. – Момичето ми го доведе един роднина, притежаващ документи за придвижване из Париж. Е, какво стоиш, Зурайда, побързай!
Старицата хвърли на Жана тежък поглед, който отскочи от паранджата като куршум от бронирана жилетка. Какво ли искаше да види освен ниския й ръст? Но нямаше никакво съмнение, че тя ще потърси подходящ момент да я огледа както трябва.
Влизайки във високата голяма стая, откъдето по всяка вероятност започваше женската половина, Анета или Асет небрежно смъкна бурката направо върху килима. Преди още Жана да е успяла да последва примера й, от вътрешните покои се чу шум на малки звънчета и се появи момиче на не повече от петнайсет години.
— Ау, мамо, момичето има точно такава паранджа, каквато те бях помолила да ми купиш! – възкликна то, като се спусна към Анета. – Ето, виждаш ли, че този цвят е модерен, виждаш ли!
— Не такава, а тъкмо тази, този парцал е твой. – Жана се измъкна от паранджата. – У-фф! То пък много важно какъв цвят е тази гадост!
— Дъщеря ми Иман – спокойно произнесе Анета. – Иман, нашата гостенка се казва Жана. Заведи я в твоята стая, а аз ще се разпоредя да ви донесат нещо вкусничко за хапване.
Иман едва кимна, напълно смаяна. Без да разменят и дума, момичетата тръгнаха към две съединени с арка стаи, които вероятно бяха на Иман.
Мълчанието се проточваше. Жана седна върху мека кожена табуретка. Тя не усещаше нито притеснение, нито безпокойство от твърде странното положение, в което се беше озовала. Напротив, бе овладяна от особеното чувство, че сякаш е в правото си да влезе в този дом, сякаш е в правото си да знае истината за обитателите му.
Иман остана права, грациозно опряла коляно в също такава кожена табуретка. Тя гледаше Жана с широко отворени очи, които все повече се разширяваха.
И Жана не й остана длъжна.
За разлика от нея самата, Иман имаше идеално телосложение, но не би й пречело да свали пет-шест излишни килограма. Бедрата и задните й части, опънали черния клин, бяха доста закръглени, а пък и разголеното й коремче нямаше как да се нарече плоско. Беше облечена в нещо от розова коприна с лъскави нишки, по-скоро удължено бюстие, отколкото блуза. Гривни със звънчета украсяваха китките й, шноли и фиби – вдигнатите на тила коси. По-малка с една или две години, Иман беше висока колкото Жана и изглеждаше да я надмине на височина, но това се обясняваше не с телесните й дадености, а с доброто хранене от ранно детство.
Стаите приличаха на своята обитателка. Над леглото, застлано с вишненочервена копринена кувертюра, се кипреше розов балдахин, безполезен сам по себе си, но много кокетен – целият в панделки и воланчета. Всевъзможни предмети за женски занимания се търкаляха навсякъде – по килимите, диваните, върху масичките. Мъниста с всякакви цветове в прозрачни кутии – толкова много, че приличаха на зърнени варива от приказната кухня на някоя магьосница, мулине и копринени конци за бродиране, гергеф, и някакви съвсем детски комплекти с различни пъзели. Само липсваха кукли, но разбира се, нямаше и как да ги има. Затова пък имаше много сладкиши, на които, строго погледнато, мястото им изобщо не е из стаите, във всеки случай, когато Жана беше малка, й се караха за подобни неща. Докато тук очевидно се смяташе за съвсем нормално непрекъснато да имаш под ръка локум и халва, бонбони, ядки, кутии с бисквити, фруктиери с плодове.