Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

— Какво да ти покажа? – превзето попита Иман, като се протягаше с котешка грация. – Искаш ли да разгледаме заедно моите бижута?

— Покажи ми ги – засмя се снизходително Жана.

Иман веднага довлече някаква огромна гравирана кутия, седна на пода до Жана и се зае с отключването й. Колко странно беше да я гледа човек! Небесносини очи – съвсем същите като на Гаел Мусолтен, заоблена брадичка – като на Мадлен Мешен. Но колко чужда, абсолютна неприсъща на Жанините приятелки леност имаше във всяко нейно движение, колко ориенталска скука криеше всеки жест, всяка интонация на гласа й.

— Гривните ми ги подари татко за тринайсетия ми рожден ден. – Иман, вече отворила своето ковчеже със скъпоценности, свали дрънкулките си със звънчетата и надяна на ръката си нещо невероятно тежко, с дребни симетрични орнаменти.

— Те са две, виждаш ли? Между другото, татко ги поръча в Осми окръг, в онзи бутик приемат поръчки два месеца по-рано само с предварително записване. Е, няма да слагам и двете. Тези перли ги купихме с мама, вярно, не кой знае откъде, а от „Галери Лафайет“, но те толкова ми харесват! Гривните обаче са нещо изключително. Не, май все пак ще ги сложа и двете! Погледни, супер е, нали?

Жана бездруго гледаше изваяните бели ръце, натежали от златните накити, също като стъблото на брезичка – от дървесна паразитна гъба.

— Какво, да не си помпаш с тях мускулите? След като правилата ви забраняват да вдигате гири.

Жана отново си спомни Гаел. За разлика между нея и Мадлен, Гаел Мусолтен обичаше и умееше да е красива. „Виж, Гаел е истинска парижанка“ – въздишаше мадмоазел Тейс, търпеливо изслушвайки разсъжденията, че „всеки тоалет трябва да има само един предизвикателен детайл, дали дълбоко деколте с дълга пола, или мини поличка с висока, закопчана догоре яка, а в противен случай това се нарича съвсем другояче, нали?“ Че диамантите „не вървят“ на злато и че изобщо „среброто е по-добро от златото“. Не че на семейство Мусолтен им бяха останали кой знае колко диаманти или злато, но как сияеше и се преливаше единственият й сапфир в тънък златен обков, който дори не се забелязваше от десет крачки, сякаш камъкът бе кацнал на пръста й да си почине и ще литне, когато си поиска. Отблизо той приличаше на око със златни мигли и наистина те гледаше. А може би оживяваше по този начин само върху ръката на Гаел?