Цялото кралско войнство

Той продължи:

— Да, сър, цялата тази неразбория. Та тоя човек просто раздава щата. Това безплатно, онова безплатно, не знам си кое безплатно. Скоро селяндурите ще започнат да мислят, че целият свят е безплатен. А кой ще плаща? Само това искам да знам! Какво мисли той по този въпрос, Джек?

— Не съм го питал — отвърнах.

— Тогава попитай го — каза господин Патън. — И го попитай колко е задигнато. Толкова пари минават през ръцете им, само не ме убеждавай, че не задигат. Попитай го още какво смята да прави, когато го дадат под съд. Кажи му, че този щат си има конституция, по-скоро имаше, преди той да я прати по дяволите. Кажи му го.

— Ще му кажа — засмях се аз и като си представих каква физиономия би направил Уили, ако му предам този разговор, засмях се още веднъж.

— Джордж — намеси се съдията, — ти си стар сухар. Сега властите са се заели с такива задачи, каквито ние не сме и сънували на младини. Светът се мени.

— Да, дотолкова се е променил вече, че един човек е в състояние да заграби целия щат. Дай му още няколко години и тогава с топ не можеш го разби. От половината щат ще направи синекури, а другата половина изобщо няма да посмее да гласува. Заплахи, шантажи, бог знае още какво.

— Той е твърд човек и пипа здраво — каза съдията. — И е усвоил един принцип: не можеш да си опържиш омлет, без да счупиш яйцата. Той изпочупи сума яйца и сега може да си пържи омлети колкото му душа иска. И не забравяй, че досега върховният съд го подкрепя по всички спорни въпроси.

— Как не, нали това е негов съд. Откак успя да вкара Армстронг и Толбът. После ти говориш за повдигнатите въпроси. Ами неповдигнатите? Въпросите, които хората се боят да поставят?

— Много приказки се говорят — каза спокойно съдията, — но ние всъщност малко неща знаем.

— Аз знам само едно: че той ще умори щата от данъци — каза господин Патън със злобен пламък в очите и понамести туловището си в креслото. — И ще прогони от щата всички компании. Повиши процента за каменовъглените концесии. Че и за петролните. И за…

— Да, Джордж — засмя се съдията, — и лепна на теб и на мен висок данък върху доходите.

— Що се отнася до петрола — оживи се Младия ръководител, като чу свещената дума „петрол“, — струва ми се, че положението е…

Да, като спомена за политика, госпожица Дюмонд отвори широко вратата на обора и сега гърмяха копита, вдигаше се пушиляк, а аз седях на голата земя сред цялата тази тупурдия. Отначало не се сетих, че в този разговор имаше нещо странно. Но после се сетих. Та в края на краищата аз работех при чифтокопитното, което хапеше и бодеше, и това беше — или ставаше сега — забележително събитие. Като си спомних неочаквано този факт, съобразих, че разговорът има странен характер. После реших, че всъщност не е чак толкова странен. Господин Патън, Младия ръководител, госпожа Патън, защото и тя започваше да се намесва, и дори съдията — всички те предполагаха, че макар да работя при Уили, в душата си аз съм с тях. Е, Уили ми подхвърля нещичко — а може би дори много, — но сърцето ми е в Бърдънс Лендинг и те няма какво да крият от мен и знаят, че никога няма да им се разсърдя. И може би бяха прави. Може би сърцето ми беше в Бърдънс Лендинг. Може би нямаше да им се разсърдя. Но след като мълчах цял час и се опивах от тънкия парфюм на госпожица Дюмонд, аз се намесих в разговора. Не помня точно къде ги прекъснах, ала това не е толкова важно, защото разговорът се въртеше около едно и също.