Знакът на Атина

Анабет потрепера. Тя обожаваше архитектурата на това място. Къщите и градините бяха много красиви. Много римски. Тя обаче се замисли защо красивите неща трябваше да са свързани с тъмната част на историята. Или може би бе обратното? Може би злото се маскираше с красиви неща, за да скрие тъмната си същност.

Тя поклати глава. Пърси щеше да се подразни, ако разбереше как философства. Когато опиташе да го заговори на такива теми, очите му започваха да я гледат празно.

Другите момичета почти не продумваха. Пайпър се оглеждаше така, сякаш очакваше засада. Признала бе, че е видяла парка в ножа си, но не каза нищо повече. Анабет се досещаше, че я е страх да го направи. В крайна сметка, Пърси и Джейсън едва не се бяха убили при последния път, в който се бе опитала да гадае по видение от кинжала.

Хейзъл също изглеждаше замислена. Може би гледаше сградите и градините, може би се тревожеше за брат си. На Нико му оставаха по-малко от четири дни живот.

Анабет също бе притеснена от този срок. Винаги бе изпитвала смесени чувства към Нико ди Анджело. Подозирала бе, че той е влюбен в нея, още откакто го бяха спасили заедно с по-голямата му сестра Бианка от военното училище в Мейн. Анабет обаче не изпитваше никакво привличане към Нико. Той бе прекалено млад и прекалено мрачен.

В него имаше някаква тъмнина, която я притесняваше.

И въпреки това се безпокоеше за него. Последният път, когато се бяха срещнали, никой от двама им не знаеше за сестра му Хейзъл. Тогава Бианка бе единственият жив роднина на Нико. Но след като бе починала, Нико бе станал сирак без дом, скитащ самичък из света.

Анабет го разбираше прекрасно.

Потънала бе толкова дълбоко в мислите си, че можеше да продължи да се разхожда безцелно в парка, ако Пайпър не я бе хванала за ръка.

— Там — каза тя и посочи към пристанището.

На около стотина метра от тях една трептяща бяла фигура се носеше над водата. Първоначално Анабет помисли, че е шамандура или малка лодка, отразяваща слънчевата светлина, само дето блестеше и се движеше по-гладко от лодка. Идваше към тях в права линия. Когато приближи, Анабет разбра, че това е фигурата на жена.

— Призракът — каза тя.

— Не е призрак — обади се Хейзъл. — Няма призрак, който свети с такава светлина.

Анабет реши да й повярва. Тя не можеше да си представи какво е да си на мястото на Хейзъл — да загинеш толкова млад и да се върнеш от отвъдното, знаейки повече за мъртвите, отколкото за живите.

Пайпър приближи дигите като в транс. Едва избегна една каляска.

— Пайпър! — извика Анабет.

— По-добре да я последваме — каза Хейзъл.