Знакът на Атина

Макар че може би имаше приложение и за това, което още не бе открила.

Анабет седеше на леглото си и използваше една от триизмерните програми на Дедал, за да разгледа модела на Партенона в Атина. Винаги си бе мечтала да го посети, понеже обожаваше архитектурата, а и това бе най-известният храм на майка й. Сега желанието й можеше да се сбъдне, стига да оцелееха достатъчно дълго, за да стигнат до Гърция. Колкото повече си мислеше за Знака на Атина и старата римска легенда, спомената от Рейна, толкова повече се изнервяше.

Не искаше да си спомня спора с майка си, но не можеше да не го стори. Дори след толкова много седмици думите още бяха болезнени.

Анабет се бе возила в метрото, връщайки се от посещение при майката на Пърси в горната част на Ийст Сайд15.

По време на дългите месеци, в които Пърси бе отсъствал, Анабет бе посещавала майка му поне веднъж седмично — отчасти за да информира Сали Джаксън и мъжа й Пол как върви търсенето и отчасти защото Анабет и Сали имаха нужда да се убеждават взаимно, че Пърси е добре.

През пролетта бе най-трудно. Тогава Анабет вече имаше причина да вярва, че Пърси е жив, тъй като планът на Хера предполагаше изпращането му в римския лагер. Не знаеше обаче къде е. Малко или много, Джейсън помнеше местонахождението на стария си лагер, но магията на гърците, дори тази на децата на Хеката, не можеше да потвърди или отхвърли хипотезата, че Пърси е там. Или където и да било. Сякаш беше изпаднал от планетата. Рейчъл бе опитала да използва силите си на оракул, за да види бъдещето. Не бе успяла да види много, но бе сигурна, че преди да осъществят контакт с римляните, Лио трябва да завърши Арго II.

Въпреки това Анабет бе прекарала цялото си свободно време в търсене на Пърси и преследване на слухове. Разговаряла бе с духовете на природата, чела бе легенди за Рим, търсила бе подсказки от дневника на Дедал. Похарчила бе стотици златни драхми за съобщения по Ирида, за да се свърже с всеки познат герой, дух или дори чудовище, които бяха срещали някога.

Никой не можа да й каже нищо.

Въпросният следобед Анабет се бе чувствала дори по-уморена от обичайно след срещата със Сали. Двете първо си бяха поплакали, а после се бяха опитали да се успокоят една друга. Нервите им обаче бяха обтегнати. Най-накрая Анабет бе взела метрото от „Лексингтън авеню“ към Голямата централна гара. Имаше и други начини да се върне до училището си от горната част на Ийст Сайд, но тя обичаше този път. Красивият дизайн и широкото пространство на Голямата централна гара й напомняха за планината Олимп. Огромните сгради я караха да се чувства по-добре, може би защото да бъде на толкова стабилно и непреходно място, караше самата нея да се чувства по този начин.