Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
Горст въздъхна. Всъщност какво значение има? По-малко мъртъв ли щеше да е, ако главата му беше разцепена от меча на северняк? Ръката му се протегна и изпъна бузите на мъжа в опит да докара по-достойно изражение на лицето му, но щом пусна кожата, циничната усмивка се завърна.
Трябва ли да се давя във вина? Малкото момче, останало без баща? Вдовицата, останала без пари? Семейството, което се е събрало на верандата в очакване на хубави новини от фронта, плаче над писмото? Вият и се бият в гърдите! Вернс, Пернс, Смернс никога няма да се върне за зимния празник! Горст изду бузи. Чувстваше единствено леко раздразнение, постоянното приглушено жужене на собственото му разочарование и леко неудобното изпотяване под бронята. Що за чудовище съм, щом малко пот ме разстройва повече от убийство?
Горст изпрати с намръщен поглед последните северняци, които изчезнаха в гората. Погледна намръщено мъжете, които отчаяно се опитваха да угасят пламъците, обхванали още няколко каруци. Погледна намръщено съюзническия офицер с разкопчан колан и свличащи се панталони, който размахваше заканително окървавения си юмрук. Намръщи се още повече, когато се обърна към малката къща на края на нивата с леко открехната врата. Изправи се, хвана дръжката на дългия си меч и тръгна към нея.
Като че ли битката беше приключила, доколкото Тиндър можеше да разбере, докато надничаше през вратата. Трудно беше да се каже кой е спечелил. Ако съдеше от опита си, който имаше в излишък, сражения, в които лесно се познаваше кой е победил, се срещаха рядко. Всъщност в битките твърде рядко имаше ясно изразен победител. Наоколо се въргаляха неколцина мъртъвци, той можеше да ги види, имаше и още няколко ранени, можеше да ги чуе. Както и умиращи коне. Няколко каруци бяха подпалени, горящи сламки хвърчаха навсякъде. Северняците бяха отблъснати, последният от тях изстреля една мързелива стрела откъм дърветата. Но по всичко личеше, че къщата на Тиндър се беше отървала от пожара…
— Мамка му — изсъска той. Едрият мъж отново вървеше към къщата. Онзи с пискливото гласче. Когото наричаха Горст. Крачеше нагоре с наведена глава, понесъл в ръка своя тежък меч, стиснал решително зъби, като човек с нечисти намерения. — Мамка му.
Такива неща озлобяват човека. Дори човек, който при нормални обстоятелства може да е съвсем свестен. Такива неща карат човек да си търси виновници и Тиндър знаеше, че в случая той е най-подходящият. Той и децата му.
— Какво става?
Тиндър улови дъщеря си за ръката и я поведе към задната част на къщата, като едва успяваше да говори заради страха, сковаващ ченето му.
— Слушай ме, Риам. Върви при задната врата и се приготви да я отвориш. Щом ме чуеш да викам, бягай. Бягай, чуваш ли? Точно както говорихме преди. Тичай в дома на стария Нейрн, а аз ще дойда по-късно.
Очите ѝ се кокореха на бледото ѝ лице.
— Наистина ли?
В името на мъртвите, колко приличаше на майка си.
— Разбира се! — каза той и докосна бузата ѝ. — Нали ти казах? Не плачи, Коуън ще се грижи за теб.
Момичето го прегърна и той почувства как от очите му бликват сълзи; побутна я към задната врата, но тя се вкопчи в него и отказа да го пусне, така че трябваше да започне да разтваря пръстите ѝ, но сърце не му даваше да го направи.
— Трябва да отидеш — прошепна ѝ той, — трябва да отидеш право…
Вратата се отвори, тресна се силно в стената и от гредите се посипа прах. На прага стоеше човекът от Съюза, грамадната му фигура се очертаваше в яркия квадрат на вратата. Той пристъпи бързо в къщата и Тиндър застана пред него, стиснал в едната си ръка брадвата, а с другата прикриваше Риам зад гърба си. Горст се спря; лицето му се криеше в сянка, на светло оставаха само краят на тежката му челюст, бронята, мечът и капките кръв, с които беше опръскано всичко.
Настъпи продължително мълчание. Тиндър чуваше дишането на Риам, бързо и уплашено, и на Коуън, в което се долавяше тихичко хлипане, както и своето собствено, гъргорещо в гърлото му, и се чудеше дали няма да му е последното.
Като че ли стояха така цяла вечност, след което човекът от Съюза най-после заговори със странния си писклив глас, който прозвуча ужасно пронизително в тишината.
— А вие… добре ли сте?
Мълчание. След това Тиндър кимна едва забележимо.
— Добре сме — рече той, изненадан колко твърдо прозвуча гласът му, при положение че сърцето му блъскаше в гърдите като усърдно работещ ковач.
— Аз… ужасно съжалявам. — Горст наведе поглед и като че ли едва сега осъзна, че държи в ръката си меч. Посегна да го прибере в ножницата, но след като може би забеляза, че е окървавен като касапски нож, се отказа. Застана там в странна поза, леко извърнат настрани. — За… всичко това.