Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
Затова примижа и заби копието си в най-близкия хълбок, като се стараеше да се пази от вършеещите копита. Горкият кон не можеше да направи нищо, както беше впрегнат с още три други. Щом падна, Опакия измъкна копието си и се прехвърли на следващия. Убиването на коне е кофти работа. Но пък войната си е непрекъснат поток от кофти неща, а на Опакия никога не му беше вървяло с работата. Винаги заставаше на опаката страна, оттам му беше излязъл и прякорът. Само преди седмица беше участвал в друг от набезите на Бледоликия, след залез-слънце и в проливен дъжд, и както обикновено, всичко се беше превърнало в кървава бъркотия. Той обърка посоките, прецапа потока и наистина се озова на опаката страна, а разузнавачите на Съюза обърнаха дърво и камък да го търсят. Едва предишния ден беше успял да намери останалите момчета на Скейл, да ги убеди, че не е избягал нарочно и е положил всички усилия да се върне, за да не го обесят или изгорят на кладата, както обикновено постъпваше Черния Доу с дезертьорите. И точно на следващия ден — нов набег. Що за кофти късмет? Имаше чувството, че тъкмо беше чул речта на Бледоликия преди набега и сега я слушаше пак. Опакия мразеше битките. Според него те бяха единственият недостатък на войнишкия живот. Освен глада. И студа. И заплахата да бъдеш обесен или изгорен. Всъщност като се замислеше, войниклъкът си имаше много недостатъци. Но сега не му беше моментът да мисли.
Той стисна зъби и промуши следващия кон в корема; ушите му писнаха от цвиленето, пищенето и плача на умиращите животни. Звучаха му като деца. Не бяха деца. Не бяха, но пак си беше жалко. Никога не беше виждал толкова големи, силни, красиви зверове като тези. Сърцето го заболя при мисълта колко може да спечели, ако изкара тези прекрасни, лъскави коне на пазара в селото си. Как щяха да увиснат ченетата на фермерите още щом ги зърнеха в кошарата. Как може би щеше да се промени животът на старите му майка и татко, ако имаха един такъв кон, който да тегли ралото и каруцата и с който да се фукат по празници. Колко щяха да се гордеят, ако притежаваха поне един. А ето че той беше превърнал поне дузина в трупно месо. Сърцето го заболя при тази мисъл.
Но по един или друг начин, войната си е натоварващо сърцето упражнение.
Той издърпа окървавеното си копие от поредния кон, като го остави да подритва на земята, изпънал главата си назад. Обърна се към следващата каруца и установи, че се взира съвсем отблизо в очите на някакъв мъж от Съюза. Странно изглеждащ мъж, невъоръжен, който придържаше панталоните си с една ръка, докато счупената тока на колана му се удряше в коленете.
Опакия веднага разбра по погледа на мъжа, че и той изобщо не си пада по схватките, също като него. Без да кажат нито дума, двамата стигнаха до взаимно съгласие. Всеки от тях направи предпазлива крачка назад. После още една. След това се разделиха в добро разположение на духа, като най-вероятно никой от тях нямаше да спомене за тази среща, което според Опакия си беше най-доброто, което можеше да се очаква от двама врагове на бойното поле.
Без да се помайва, той се промъкна между две каруци; въздухът беше лепкав от влагата и острата миризма на изгоряло гъделичкаше носа му. Избегна няколко размятащи се копита, видя стария Гуляйджия да вдига брадвата си с ококорени очи, после чу силно стъргане и един меч полетя надолу, разцепи надве главата на Гуляйджията и краката му буквално се сгънаха, като направени от листа.
Опакия не видя кой размахваше меча, а и не искаше да разбира. Просто се обърна и побягна. Подхлъзна се в кръвта на някакъв кон, удари коляното си в ръба на някаква преобърната каруца, хвана го с ръце и залитна настрани със сподавен стон.
— Мамка му, мамка му, мамка му.
Разтърка капачката си и продължи да куцука колкото се може по-бързо. Трябваше да се върне през нивата, откъдето бе дошъл, обаче пътя му препречваше горящата каруца, над която се издигаше стълб от дим и пламъци. В нея все още бяха впрегнати два мъртви коня и един жив, който риеше с копита. Хълбокът му беше потъмнял от кръв и очите му се въртяха ужасено, докато се опитваше да се измъкне, но само завличаше огнената топка по-навътре сред колоната. Опакия се извърна на другата страна, чу писък и звънтене на метал, бързо размисли, пое си дълбоко дъх и бързо се хвърли в ниските шубраци, които растяха край калните коловози. Плъзна се зад едно дърво и надникна през папратите и калините с разтуптяно сърце.