Внезапни завършеци

Той въздъхна продължително и уморено, погледна намръщено празния лист, след което се обърна към полковник Горст може би с надеждата да открие в него някакво вдъхновение. Но полковникът беше оставил писалката си и напрегнато се взираше в дърветата. Кернс си помисли, че долавя слаб вик, писклив, с нотка на паника. После го чу отново, този път по-силно, и Горст скочи на крака; чашата падна от ръката му и млякото се разплиска. Кернс погледна към дърветата и ченето му увисна от изненада. Там се виждаше Пендел, който търчеше през нивата към тях, като се опитваше едновременно да тича, да придържа панталоните си и да крещи.

Накрая успя да извика една членоразделна дума с треперещия си от ужас глас:

— Северняци!

И сякаш за да прибави допълнителен драматизъм към вика му, една стрела се появи иззад гърба му, прелетя на косъм над рамото му и се изгуби сред посевите. Кернс почувства как лицето му пламва. Времето осезаемо се забави. Той се изправи като насън, с натежали крайници, съзнанието му бавно се опитваше да настигне реалността. Погледна оцъклено към Пендел. После към колоната. После към Горст, който вече тичаше напред и в движение вадеше тежките си мечове. Погледна оцъклено към гората, от която вече бяха започнали тичешком да излизат мъже. Над смълчаното поле отекнаха пронизителни крясъци.

— Мамка му — прошепна Кернс, захвърли писалката си и сграбчи дръжката на меча.

Проклетото нещо не искаше да излиза от ножницата. Той се усети, че придържащият ремък е прехвърлен през дръжката, опита се да го махне, не успя, ядосано издърпа ръкавиците си, опита отново и най-после освободи дръжката. Погледна напред. Северняците, несъмнено северняци, някои с изрисувани щитове в ръка, стиснали лъскавите си оръжия, се насочваха с бойни крясъци към неохраняваните каруци.

Той опипа около себе си за шлема, събори мастилницата и опръска с черни капки баналните фрази на писмото. Може би изобщо не биваше да сваля шлема, но хората му безмилостно му се подиграваха по този повод, а чашата преля тази сутрин, когато го намери пълен с оборски тор. Ако разбереше кой…

Когато най-после извади меча си и се огледа, той осъзна, че това едва ли вече има значение. Във въздуха се движеха някакви неща. Стрели. Стрели откъм коленичилите пред дърветата северняци с вдигнати лъкове. Той се взря в тъмните дебри на гората, привлечен от някакво движение. Приклекна, стрелите прелетяха покрай него и нападаха между каруците. Една се заби в дърво и остана да трепери там. Друга улучи един кон в хълбока и той се изправи с цвилене на задните си крака.

— След мен! — изрева Кернс, без да има представа на кого крещи, без да си прави труда да проверява дали някой изобщо го е последвал, и устремено започна да гази през ечемика; цялото му раздразнение заради това, че беше назначен да пази обоза, се беше изпарило.

Битка! Ето я битката!

Горст беше отпред и се сражаваше с двама северняци. Дългият му меч удари силно по щита на единия, мъжът залитна назад и падна. Другият северняк замахна с брадвата си, стисната с две ръце, но Горст избегна удара, като тежкото острие се размина на косъм с рамото му. Още преди то да се е забило в земята, полковникът се завъртя, бърз като мълния въпреки едрото си телосложение, и дългият му меч посече посевите заедно с десния крак на мъжа, който бе прерязан чисто под коляното. Нещастникът се просна на земята сред фонтан от кръв. Другарят му тъкмо се изправяше, когато дългият меч на Горст направи дълбока вдлъбнатина в предната част на шлема му и отново го прати на земята. Той остана да лежи там с разперени ръце и отваряща се безмълвно уста, а мечът му се изтърколи от безчувствената ръка.