Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
Кернс изпита силен шок, щом осъзна, че току-що е видял как убиват двама мъже пред очите му. Шок и изумление, и задъхана възбуда. Това тук определено си беше битка! Да стои редом с полковник Горст, с мъжа, който беше личен телохранител на краля! Да бъде похвален с усмивка от него след сражението, да получи потупване по рамото и да бъде посрещнат като брат! Точно за това беше мечтал, когато облече униформата за пръв път.
Сега към Горст през посевите тичаха още трима северняци и Кернс побърза да застане до него и да вдигне меча си!
— Полковник Горст!
С крайчеца на окото си зърна някакво движение, инстинктивно извъртя глава и…
Горст почувства как мечът му разсича нещо при самия край на замаха и извъртя дръжката в ръката си, докато севернякът пред него падаше назад и кръвта шуртеше от прерязаното му гърло. Нямаше време да размишлява върху това. Имам си друга работа.
И по-точно един нисък мъж с потъмняла ризница, застаряващ и започнал да надебелява, със зачервени бузи, покрити с напукани вени, който крещеше с всичките сили, които му бяха останали след газенето през посевите. Тези бузи. Горст се изненада от внезапно връхлетелия го спомен за баща му, малко преди смъртта му, когато беше прикован към леглото, съсухрена призрачна сянка на някогашното му „аз“, не можеше да говори членоразделно и непрекъснато се изненадваше от животинските звуци, които излизаха от сгърчената му уста, и се дразнеше от пискюлите на нощницата му. Съсухрена призрачна сянка с червендалести бузи.
Колко години трябваше да се примирявам с разочарованието на стария глупак, с неговите укори и непрекъснатите шеги за женските гласове, да се усмихвам и да кимам като послушен син? Горната устна на Горст се отдръпна нагоре в животинска гримаса. Далечната прилика с починалия роднина нямаше да секне устрема му. Всъщност дори му подейства като стимул. Все пак, татко, така и не успях да ти затворя устата, докато беше жив…
Когато Горст се приближи, севернякът замахна с меча над главата си — тромаво движение, лесно предсказуемо. Човек може да си помисли, че тези глупаци не са хващали меч никога през живота си. Не че ми е работа да им показвам как се прави, но… Горст отби без усилие удара с дългия си меч, пристъпи и мушна само веднъж с късия, като върхът му се спря в пръстена на оцветения щит. Силата обаче беше достатъчна, за да отблъсне назад червендалестия му собственик. Горст мушна още веднъж и почувства как острието преминава през ризницата и се забива в плътта, а мъжът отвори уста, за да изкрещи. Тихо, татко. Горст отново заби острието и пресече крясъка, който премина в гъргорене. Изблъска с рамо северняка настрани и разсече едната му румена буза с дългото острие; бликналата кръв сепна друг мъж, който нападаше след него, и той се поколеба достатъчно дълго, за да може Горст да му разцепи главата и да го събори на земята, преди онзи да е успял да му напомни за някой друг мъртъв роднина.
Наблизо нямаше други врагове и той се обърна. Близо до колоната се водеше сражение. Видя един от пазачите да тича и да захвърля копието си настрани, преследван от някакъв северняк с безумно разрошена коса. Друг беше паднал на колене, със забита в рамото стрела. Между колите се стрелкаха тъмни сенки. Някой беше хвърлил запалена факла в каруца, пълна със сено, и товарът бързо се превърна във весела огнена топка, към сивото небе започнаха да се издигат кълба мазен дим, конете цвилеха и се дърпаха с оплетени хамути, и в ужаса си теглеха каруците след себе си.
— Конете! — изписка Горст, без дори да си прави труда да модулира гласа си. — Конете!
Не че ми пука особено за конете. Или за каквото и да е друго. Той прескочи един от труповете и хукна към колоната, изпълнен с нетърпение да добави още към тях.
Опакия всъщност никога не беше убивал човек. Странно нещо, с което да се гордее пешак, който служи от шест години, пък и той не парадираше с това, но все пак се гордееше с него. Неведнъж враговете бяха попадали на мушката му или се обръщаха с гръб или странично към него по време на битка и в този момент той винаги се сещаше как би изглеждало лицето на майка му, когато ѝ се похвали. Тя, разбира се, отдавна беше мъртва, чумата я беше отнесла преди десетина години, и все пак. Същото изражение имаше, когато той правеше някоя беля — изглеждаше наранена. Опакия не искаше да я разочарова. Затова с гордост можеше да каже, че никога не беше убивал човек, макар че го признаваше единствено пред себе си. Но пък Бледоликия беше казал да убиват конете, а когато главатарят наредеше нещо, Опакия се опитваше да го изпълни.