Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
В плика имаше и още нещо. Избледняла дагеротипна фтография. В ъгъла й бе надраскана годината 1842-ра. Колко г и да я гледах, не можех да различа нищо, освен бели пети върху черен фон. Пъхнах плика обратно в туниката си и загризах парче стар сухар. Когато очите ми се умориха от четене, духнах лампата и се свих на кравай на пода.
Съзнанието ми представляваше същинска бъркотия от неизвестни. Лордът и тайнствените му наранявания. Плейона, която му носеше кръв от Себ. Дейвид и неговият интерес към мен. И Нашира, с нейните всевиждащи очи.
Насилих се да мисля само за наставника си. Все още усещах горчилка в устата си, когато се сетех за кръвта на Себ, бутилирана и надписана, готова за консумация. Надявах се, че са я взели още докато е бил жив, а не от трупа му. Но щом Плейона я бе донесла, значи е знаела, че Лордът ще развие некроза, или поне че има такава вероятност. Затова е бързала да му донесе лекарството, преди да стане твърде късно. А когато нещо я е забавило, той е решил да се обърне към мен. Каквото и да ставаше, тя бе в течение на делата му.
Лордът имаше своята тайна, а аз - моята. Криех връзката си с нелегалния синдикат, която Нашира, без съмнение, искаше да изтръгне от мен. Ако той си мълчеше, и аз щях да му отвърна със същото.
Погледнах бинтованата си китка. Раната все още кървеше. За мен тя бе също толкова уродлива, колкото и клеймото. Ако останеше белег, никога нямаше да забравя срама и страха, който изпитах, докато го правех. Страх, подобен на онзи при първия ми сблъсък със света на духовете. Страх от това каква съм. И каква мога да стана.
Вероятно се бях унесла. Плясване по бузата ме върна към реалността.
- Пейдж!
Лис ме разтърсваше. Очите ми бяха подути и кръвясали.
Пейдж, какво по дяволите правиш тук? Вече се съмва, червеноризците те търсят из целия град.
- Защо? - попитах замаяно.
- Защото Лордът им е наредил. Трябваше да си в „Магдалена“ още преди час. - Лис бе права. Небето вече се обагряше в златисто. Тя ме изправи на крака. - Имаш късмет, че те намерих преди тях. Влизането тук е забранено.
- Как ме откри?
Навремето и аз самата идвах тук. - Тя ме сграбчи за раменете и ме погледна право в очите. - Трябва да молиш Лорда за прошка. Ако си убедителна, може и да те пощади.
Едва не се изсмях.
- Да го моля?
- Това е единственият начин.
- Няма да го моля за нищо.
- Той ще те пребие.
- Пак няма да го моля. Освен това трябва първо да ме отведат при него. - Надзърнах през прозореца. - Ще ти навлека ли неприятности, ако ме заварят в твоята бърлога?
- По-добре там, отколкото тук. - Тя ме сграбчи за ръката. - Бързо, докато не са дошли.
Набутах газената лампа и книгата под един стелаж, за да прикрия уликите, и двете побягнахме надолу по каменните стъпала. След дъжда отвън ме лъхна на свежест.
Лис излезе първа и се озърна, за да се увери, че теренът е чист. После претичахме през вътрешния двор, минахме влажния проход под арката и се озовахме на Главната. Слънцето блестеше над сградите. Лис отмести една разкована шперплатова плоскост и двете се шмугнахме в лабиринта на Птичарника. Подминахме групички от развлекатели, чиито вещи бяха разхвърляни пред мизерните им колиби като след обиск. На една стена се бе облегнало момче и по лицето му течеше кръв. Развълнуван шепот ни следваше по петите.
Щом стигнахме, се пъхнах под завесата и заварих вътре Джулиан, с купичка чорба, подпряна върху коляното му.
- Добро утро - рече, като ме зърна.
- Радваш ли се да ме видиш? - приседнах до него аз.
- Естествено - усмихна се той. - Тъкмо ми напомняш колко спешно трябва да си набавя будилник.
- Не трябваше ли вече да си се прибрал?
- Щях да си ходя, но сега, след като си тук, не искам да изпускам веселбата.
- Престанете и двамата! - изгледа ни Лис. - Тук приемат сутрешния час много сериозно. Ще си изкарате по един хубав пердах.
Пригладих с пръсти влажната си коса.
- След колко време мислиш, че ще ни открият?
- Няма да е много. Всеки момент ще претърсят отново стаите. - Тя се отпусна на пода. - Защо просто не си вървите?
Всяка фибра от тялото й беше напрегната.
- Няма проблем, Лис - пробвах да я успокоя. - Ще поема вината върху себе си.
- Събирачите на кости са брутални. Хич няма да те слушат. А колкото до Лорда, той направо ще те убие, ако...
- Не ме е грижа за него - отвърнах. Лис махна примирено с ръка и аз се обърнах отново към Джулиан. Бялата му туника беше изчезнала, сменена от нова, с розов цвят. - А ти какво трябваше да направиш?
- Нашира настояваше да узнае дарбата ми. Казах й, че съм хиромант, но беше очевидно, че не мога да разчета нищо по дланите й. Тогава доведоха в стаята незрящо момиче и го завързаха за един стол. Спомних си за Себ и я попитах дали ще ми позволи да гледам на вода.