Сезонът на Костите

- Веднага идвам. - Когато тя затвори вратата, Ник се наведе към ухото ми: - Ще се върна след няколко дни. Недей да кандидатстваш за Университета, Пейдж. Все още не. Довери ми се.

Той стисна ръката ми и после изчезна също така внезапно, както се бе появил. Аз останах с парещи бузи и разтуптяно сърце, притиснала учебниците до гърдите си. Не бе минал и ден, през който да не мисля за Ник, и ето че той най-сетне се бе завърнал. Събрах цялото си самообладание и закрачих към класната стая, все още неспособна да виждам или мисля ясно. Той помнеше името ми. Знаеше, че съм същото малко момиче, което някога е спасил.

Не вярвах, че наистина ще дойде отново. Нямаше как д! съм толкова важна за него сега, когато вече бе изградил име и кариера. Но два дни по-късно той ме чакаше пред входа на училището. Същата сутрин ми се бе случило нещо странно - имам видение на сребриста кола. То ме връхлетя в час по френски И ме остави с чувство на гадене в стомаха. А сега същата кола бе отвън и Ник седеше на шофьорското място, с тъмни очила на носа. Като насън се откъснах от останалите момичета и приближих до нея. Той се подаде през отворения прозорец.

- Пейдж?

Не мислех, че ще те видя пак.

- След случая с кървенето ли?

-Да.

- Именно заради това съм тук. - Той вдигна очилата и аз видях изморените му очи. - Мога да ти кажа повече, ако се интересуваш, но не и тук. Ще дойдеш ли с мен?

Огледах се наоколо. Никой не ни наблюдаваше.

- Добре - отвърнах.

- Благодаря ти.

Качих се в колата и се отдалечихме от училището. Ник подкара към Централната кохорта, като от време на време ми хвърляше кратки погледи. Аз седях мълчаливо. Когато улових отражението си в страничното огледало, осъзнах, че съм се изчервила. Толкова много исках да говоря с него, но не можех да съставя смислено изречение. След няколко минути той заговори пръв:

- Споменала ли си на баща си за случката в полето?

-Не.

- Защо?

- Нали ти ми каза така.

- Хубаво. Това е добро начало. - Ръцете му стиснаха по-здраво волана. - Тепърва ще ти кажа много неща, които няма да разбереш, Пейдж. От онзи ден нататък ти не си същата и имаш право да знаеш защо.

Гледах пътя напред. И без неговите думи бях наясно с това. ри и преди маковото поле знаех, че съм различна - още от както притежавах особена чувствителност към хората. Понякога, когато се разминавах с тях, усещах потръпване, сякаш бях докоснала жица под напрежение. Но оттогава нещата доста се Яха променили. Сега можех не само да ги усещам - можех и да ги наранявам. Да предизвиквам кръвотечение от носа, болки в главата, замъгляване на зрението. Понякога заспивах в клас, само за да се събудя плувнала в студена пот. Училищната сестра знаеше това по-добре от всеки друг.

Нещо се надигаше вътре в мен, напираше да излезе на бял свят. И рано или късно светът щеше да го види.

- Аз мога да ти помогна да го контролираш - каза той. Да те спася от опасността.

Вече веднъж го бе сторил. Вдигнах очи към лицето му, лицето, което никога не бях забравяла.