Върховният повелител

През една близка врата излезе едър мъж и забърза към тях Сония въздъхна с облекчение, когато разпозна човека, който пазеше предишния шпионин. Той я погледа, след което се обърна към Акарин.

— Току-що си тръгна – каза мъжът. – Следим я неотлъчно от два часа. Местните твърдят, че от две нощи се крие тук. – Той посочи близката врата.

— Откъде си сигурен, че довечера ще се върне пак тук? – попита Акарин.

— След като излезе, огледах мястото. Вътре има разни нейни неща. Ще се върне.

— И в къщата няма никой друг?

— Няколко просяци и уличници също я използват, но ние им казахме да си потърсят друго място за довечера.

Акарин кимна.

Сега ще огледаме наоколо, за да потърсим добро място за засада. Погрижи се никой да не влиза.

Мъжът кимна.

— Нейната стая е последната вдясно.

Сония и Акарин тръгнаха към вратата. Тя изскърца възмутено, когато я отвориха. Двамата се спуснаха по изронените стъпала от утъпкана кал, поддържана от изгнило дърво, и тръгнаха по коридори. Вътре цареше мрак, а пръстеният под бе неравен.

Акарин повдигна съвсем леко капака на фенера, колкото да не се движат в пълен мрак. Отворите към стаите нямаха врати. Някои бяха покрити с грубо зебло. Стените бяха покрити с дървени дъски, които на места бяха изкъртени и нападалата пръст образуваше купчинки по пода.

Повечето стаи бяха празни. Последният вход вдясно беше покрит със зебло. Акарин се вгледа напрегнато в покривалото, отметна го рязко встрани и вдигна докрай капака на фенера.

Пред очите им се разкри изненадващо голяма стая. Няколко дървени щайги и изкривена дъска образуваха маса. В едната стена беше издълбан рафт, а в единия ъгъл на стаята се виждаше дюшек и няколко одеяла.

Акарин започна да обикаля стаята и внимателно да оглежда всичко. Прегледа леглото и поклати глава.

— Моран говореше за ценности. Едва ли е имал предвид точно това.

Сония прикри усмивката си. Отиде до най-близката стена и започна да мушка пръсти между дъските. Акарин я наблюдаваше как обикаля цялата стая. Близо до леглото тя откри издайническо пружиниране.

Дъските се свалиха лесно. Зеблото зад тях беше затрупано със суха пръст, но тук-таме стърчаха издайнически конци. Сония внимателно повдигна единия му ъгъл и пред очите им се разкри ниша, достатъчно голяма, за да побере дете. Таванът й беше поддържан от няколко гниещи дъски. По средата й се забелязваше платнен вързоп.

Акарин се приближи до нея и се засмя.

— Я виж ти. Наистина се оказа полезна.

Сония сви рамене.

— Някога живеех в едно такова място. Обитателите ги наричат Дупките.

Той помълча.

— Дълго ли живя там?

Тя се извърна към него и видя, че я гледа преценяващо.