Господар на желанието

Денис изтича от една странична врата и възкликна:

– Милорд!

Емили забеляза безпокойството по лицето на иконома, докато Денис триеше нервно ръце.

– Харесва ли ви се?

Дрейвън погледа към нея.

– Милейди?

– Прекрасно е – кимна тя.

Денис се усмихна.

– Останаха ли пари от сумата за разноски? – попита Дрейвън.

– Да, милорд – кимна Денис. – Дори немалко.

– Запази ги тогава.

Денис се стъписа.

– Сигурен ли сте, милорд?

– Заслужаваш ги. И си вземи почивка една седмица да отдъхнеш.

– Благодаря Ви, милорд – отвърна Денис признателно и излезе.

Дрейвън тръгна към стълбите, но го спря строг глас:

– Накъде си мислите, че сте тръгнали с тия кални обуща?

Емили повдигна вежда при дръзкия тон на въпроса, когато една закръглена жена, на около четирийсет и пет години, влезе в залата от преддверието. Тъмнокестенявата ѝ коса бе прошарена със сиво, а гръбнакът ѝ бе опнат така, сякаш жената можеше да посрещне цяла армия, въоръжена само с ума си.

– Няма да позволя да ми мърсите пода – заяви тя, дори по-остро от преди. – Залата може и да е ваша, това обаче не ви дава право да ни разваляте свършената работа. Веднага събувайте ботушите.

Изражението на Дрейвън би изплашило и самия дявол. Жената обаче просто спря пред него и го погледна в очите с нагла прямота.

– Коя си ти? – попита той със смъртоносно остър глас.

– Беатрикс. Икономът Денис ме нае да се грижа за тая зала и тъй и ще сторя.

Дрейвън отвори уста, после се смръщи.

– Беатрикс ли?

– Тъй, прислужницата на майка ви. Пошляпвах ви по дупето като бяхте мъничък и пак мога да го сторя.

Очите на Емили се разшириха от дързостта на жената.

Дрейвън не реагира.

– Казаха ми, че си умряла.

В тъмните очи на жената гореше нежност към него и Емили усети, че слугинята копнее да протегне ръка и да го докосне.

– Ако е тъй, значи съм се върнала от оня свят да ви преследвам – отвърна тя, вече много по-меко. – А сега сваляйте ботушите.

За огромна изненада на Емили, той се подчини.

– Благодаря ви, милорд – рече Беатрикс признателно. – Стаята ви чака горе. С Денис занесохме нещата на дамата в покоите за гости.

– Имате покои за гости? – попита Емили.

Беатрикс се усмихна топло.

– Сега вече Негова Светлост има.

– Благодарности за труда ти, Беатрикс –меко каза Дрейвън и се качи по стълбите.

Емили се взираше невярващо в тази странна гледка. Кой би помислил, че най-страховитият човек в Англия ще се качва по чорапи по стълбите, за да угоди на камериерката?

Много доброта имаше в сърцето на Дрейвън.

Тя се усмихна и пристъпи към стълбището, но Беатрикс зацъка с език и я спря.

– Вие също, милейди.

Емили прехапа устни, след това свали обувките си.

Беатрикс кимна одобрително.

– Ще ви пратя храна в покоите. Сигурно искате да си починете. А сега елате с мен, да ви заведа в новия ви будоар.

Емили благодари и я последва нагоре по стълбите.

Тя поспря пред стаята на Дрейвън. Вратата бе затворена и отвътре не се чуваше нищо.