Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
— Джотун. Успях да го проследя до няколко голгартиански текста и разбрах, че коренът означава „лайно“, но само толкова.
Усмивката на Брам се разшири.
— Това е рибешки хайвер, Грим.
— Не, не може да бъде. Тун означава лайно, наистина.
— Повярвай ми, Грим. Древните голгартиански моряци са смятали, че хайверът е рибешко лайно, и са го изхвърляли, преди да решат да се разделят със суеверията и да започнат да го ядат. Явно се издигаш в очите на старото момиче — харесва те като голгартиански деликатес.
Уейлиън беше смаян.
— Предполагам, че е някакъв възход — вече има повече полза от мен, не съм онова, дето виси между краката на козела.
— Ще ти предложи брак, преди да се усетиш.
Дори самата мисъл го ужаси.
— Да, нямам търпение да видя какво ще измисли сега.
— Няма да е на голгартиански, това е сигурно — Брам лениво вдигна една от подвързаните с кожи хроники, в които се ровеше Уейлиън. — Колко жалко. Диваци са, но от тях може да се научи много.
— Мислиш ли? — досега Уейлиън беше прочел само за безконечните им войни. Определено сред тях нямаше велики мислители или учени — освен ако не ти се нравят безкрайните описания как се изкормва враг и как се опожаряват крепости.
— Абсолютно. Голгартианските скарли и вещери са първите в Запада, които са смятали магията за изкуство. Древните тевтонци откраднали цялото знание от тях, сключили съюзи с различните им племена, после ги предали във Войната за Червените снегове. Северняците казват: „Те откраднаха нашите могъщи думи с черните си каменни сърца“.
Уейлиън беше чувал за тази война, но не точно в този ракурс. Древните крале мечоносци се сражавали с нашествениците от Голгарта и защитавали границите си срещу ордата брадати диваци. Книгите в библиотеката не споменаваха за предателство.
— Ако не са водили тази война, ние още щяхме да търчим по препаски и да си размазваме главите с каменни брадви — поне това беше запомнил от проучванията си.
— Не подценявай голгартианците. Те идват от време, когато магията е била неопитомена. Преди архигосподарите да забранят употребата ѝ извън Кастата. И дори днес преследваме нарушителите.
— Тези дни вилнеят из града — каза Уейлиън, макар да знаеше, че не бива да го споменава. Но това беше просто Брам.
— Така ли? И какво са направили — превърнали са някоя женица в жаба?
— Не точно. Изкормили са един нещастник, след като са го заковали за пода. — И оттогава не мога да се отърва от измъченото му лице.
— Това не е доказателство, нали? В този град всеки ден убиват някого.
— Не е така. По стените имаше знаци, някакви гадости, прилоша ми само като ги видях. Магистрата трябваше да прочисти стаята и каза, че ще последват още убийства.
— Е, значи тече лов на вещици. Чудно колко ли бедни нещастници ще изгорят на кладата този път, преди да открият истинския виновник.
— Магистрата си разбира от работата. Тя няма да направи грешка.
— Не бъди толкова сигурен, Грим. Не за пръв път ще накажат магьосник за нищо.
— Да не искаш да кажеш, че отцепниците не са опасни.
Брам се засмя.
— Разбира се, че са опасни, Грим. Но не е нужно да бесим всяка вещица в провинцията, защото прави отвари от гъби и лекарства от кравешки лайна.
От другия край на библиотеката се чу силно изшъткване. Старият учен, чиято работа бе да подрежда хилядите книги и кодекси, ги изгледа строго иззад камара свитъци.
Брам само се ухили.
— Хайде, Грим, да се махаме оттук. И без това ще ослепееш от толкова четене.
— Не мога. Още не съм…
— Не се заробвай така, човече — Брам помете книгите от писалището му и те се стовариха на пода с трясък, който отекна във високия таван.
Старият учен изглеждаше така, сякаш ще получи удар от гняв.
Уейлиън бе обзет от паника, когато старецът тръгна към тях, провирайки се тромаво между редицата писалища. Брам вече приближаваше огромните врати. Ако Гелредида разбереше, че Уейлиън се е държал неподобаващо в Либер Конфлагранция, вместо да учи, го чакаше слугуване до края на дните му.
Той грабна чантата си и хукна след Брам. Зад него се чуваше сумтене, но старецът никога нямаше да го настигне.
Уейлиън изтича в коридора, покрай винаги бдителните Рицари на гарвана, и видя, че Брам изчезва зад ъгъла. Тръпката от гонитбата го въодушевяваше, а мисълта, че прави подобно нещо в аскетичната Кула на магистрите, го пришпорваше още повече. А рискът от това, че един от старите магьосници го видя и вероятно ще го накажат сериозно, само увеличаваше вълнението му. Стресът от последните няколко дни го напусна благодарение на едно дръзко неподчинение.