Вестителят на бурята

Но настъпили промени.

В дните на Арлор тевтонците били изправени пред нечовешка заплаха, кралете мечоносци били отгледани, за да се справят с нея, а племенните водачи получили могъщи оръжия, изковани и закалени в ковачниците на Стийлхейвън. Но в ранните години на конфликта те били изправени пред адски враг и не успели да спасят великото пристанище от демоните, които искали да поробят или унищожат човешката раса. Градът бил разрушен: горели огньове, смъртта била навсякъде.

Старият град, както започнали да го наричат, бил изоставен, по порутените му улици вече бродели само призраци. Новият Стийлхейвън бил построен наблизо, по-голям от стария, завет на неугасимия дух на Арлор и неговите крале мечоносци, но в сянката му още се издигаше Стария град — спомен за дори по-великия град, който бил разрушен.

Въпреки репутацията му на свърталище на привидения, сред руините му още живееха хора. Той беше убежище за отчаяните и лудите, които не се плашеха от духовете, реални или въображаеми, бродещи из мрачните развалини. Жителите му го наричаха Града. Странно име, което криеше зловещата му същност.

— Това място е абсолютна дупка.

Дени намери начин да обобщи нещата.

Нобул само изсумтя в отговор, като се оглеждаше внимателно. Кехлибарената стража бяха сами тук — останалите прочистваха други сектори на Града. Това място го изнервяше — имаше твърде много скривалища, в които да се спотайват убийци… Дъстин едва не бе обезглавен от някакъв отчаян луд, който изскочил от руините на стар параклис, пищял и размахвал ръждясал сатър, сякаш се опитвал да накълца мухите, кръжащи около главата му. Дъстин, Едрик и големият Билгот успели да го усмирят. После Билгот ритал нещастника, докато не спрял да мърда. Нобул не одобряваше това, но знаеше, че е необходимо. Не беше безопасно да пуснеш на свобода човек, който може да те нападне отново. Сам бе ритал доста хора през годините и сега нямаше право да се възмущава.

— Добре! — Килгар стоеше пред тях на стара прекатурена колона. — Имаме още две улици до залез. Отваряйте си очите. Не искаме жертви.

— Тая работа няма никакъв смисъл — оплака се Дени, докато вървяха след сержанта. — Ще разкараме нещастниците оттук и те ще се върнат отново като плъхове.

— Такива са заповедите — отвърна Нобул. — Най-добре да ги изпълним. — Харесваше Дени, макар че момчето доста приказваше. Но пък имаше право.

Кехлибарената стража беше първата група, изпратена да „прочисти“ Града. Явно щяха да го правят обитаем за хилядите бежанци, които прииждаха насам. Колко ли от тях обаче щяха да се втурнат обратно към хуртите, щом видеха какви коптори са им приготвили?

След като изринеха мръсотията от улиците, щяха да дойдат работници, за да обезопасят сградите, да отстранят нестабилната зидария и да поправят падналите стени. Дали щяха да имат този шанс обаче, преди прогонените да се върнат в убежищата си, беше друг въпрос.

Килгар водеше по главната улица или по това, което бе останало от нея. Между плочите бяха избуяли растения, които стискаха древните сгради в зелената си прегръдка. Бездомни кучета висяха на всеки ъгъл, ръмжаха отбранително и се отдалечаваха с подвити опашки. Навсякъде имаше човешки изпражнения и смърдеше като отходен канал. Дори бордеите на Северната порта не миришеха така — на мъжете от Кехлибарената стража им се гадеше непрекъснато. Антон върза стар шал на лицето си, но повръщаше на всеки десет крачки и се оказа напълно безполезен.