![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
Той ни погледна един по един.
– Не искам да се връщаме с празни ръце. Независимо дали ще намерим дамата жива, или мъртва, не бива да оставяме краля и принца без отговор тази вечер, разбрахте ли ме?
– Да, сър – изкрещях аз и останалите последваха примера ми.
– Добре. Разпръснете се.
Бяхме извървели само няколко метра, когато Марксън вдигна ръка, спирайки ме.
– Сериозно куцаш, Леджър. Имаш ли сили за това? – попита той.
Кръвта се изцеди от лицето ми и си представих как подивявам по същия начин като Максън. Не можеше да ме спре.
– Напълно добре съм, сър – уверих го аз.
Марксън ме огледа отново.
– За тази мисия ни е нужен стабилен екип. Може би е най-добре да се върнеш.
– Не, сър – отвърнах незабавно аз. – Никога досега не съм пренебрегвал ваша заповед, сър. Не ме принуждавайте да го направя сега.
Погледът ми беше каменен и несъмнено го убеди колко непоклатим съм в решението си. Той кимна с половинчата усмивка и отново се запъти към сърцевината на гората.
– Хубаво. Да вървим.
* * *
Имах чувството, че всичко се движи на забавен каданс. Викахме името на Америка и спирахме да се ослушаме за отговор, подвеждани дори от най-лекия полъх на вятъра. Някои от стражите намираха отпечатък от обувка, но пръстта беше толкова суха, че по-нататък не се виждаше нищо и се оказваше, че само сме загубили времето си. На два пъти намерихме съдрани парчета от дрехи по клоните на храсталака, но никое от тях не съвпадаше с облеклото на Америка. Най-плашещи бяха няколкото капки кръв, на които се натъкнахме. Цял час се лутахме край скупчените дървета, издирвайки дори най-малката бучка разровена пръст.
Вечерта наближаваше и съвсем скоро щяхме да загубим светлината.
Когато другите стражи продължиха напред, аз останах намясто за момент. Във всяка друга ситуация щях да се възхитя на пейзажа. Светлината се процеждаше през дървесните корони, сякаш не се състоеше от слънчеви лъчи, а от техните призраци. Дърветата се пресягаха едно към друго, като че ли жадни за компания, и изобщо цялата атмосфера беше някак фантастична.
А аз трябваше да се примиря с вероятността, че можеше да си тръгна оттук без нея. Или още по-лошо – носейки тялото ù.
Мисълта беше вцепеняваща. За какво щях да се боря, ако не за нея?
Опитах да се съсредоточа върху доброто. Тя беше единственото добро нещо в мен.
Преглътнах сълзите си и изправих гръб. Просто трябваше да продължа да се боря.
– Огледайте навсякъде – напомни ни Марксън. – Ако са я убили, може да са я окачили на някое дърво или да са опитали да я заровят. Отваряйте си очите.
От думите му ми прилоша отново, но опитах да ги изгоня от главата си.
– Лейди Америка! – провикнах се.
– Тук съм! – Насочих уши към звука, страхувайки се да повярвам. – Ето ме!
Америка тичаше към нас, боса и мръсна, и аз прибрах пистолета в кобура, за да освободя ръцете си за нея.
– Слава богу! – въздъхнах. Умирах от желание да я целуна веднага. Но тя дишаше и я държах в обятията си, а това ми стигаше. – Намерих я! Жива е! – Викнах към останалите и видях униформите им да ни наближават.
Америка трепереше леко и видимо беше уплашена.
Вече бях забравил за ранения си крак; държах я в ръцете си и това беше най-важното. Притиснах я към себе си и тя сключи пръсти на тила ми.
– Умирах от ужас, че ще те открием мъртва – признах ù. – Ранена ли си?
– Само краката ми пострадаха леко.
Погледнах надолу и видях няколкото кървави драскотини по тях. Предвид обстоятелствата, бяхме извадили късмет.
Марксън дойде при нас, мъчейки се да сдържи вълнението си.
– Лейди Америка, имате ли наранявания?
– Само няколко драскотини по краката.
– Опитаха ли да ви нападнат? – продължи с въпросите той.
– Не. Така и не ме настигнаха.
Браво на момичето ми!
По всички лица наоколо беше изписано удивление, но това на Марксън направо грееше от щастие.
– Едва ли някое от другите момичета щеше да ги надбяга.
Америка въздъхна с усмивка.
– Никое от другите момичета не е Петица.
Засмях се, останалите също. Ето че и в по-долните касти човек можеше да придобие ценни умения.
– Имате право. – Марксън ме потупа по рамото, без да откъсва очи от Америка. – Да ви отведем в двореца. – Той тръгна напред, раздавайки още нареждания.
– Знам, че си умна и бързонога, но все пак се тревожех за теб – казах ù, докато вървяхме.
Тя доближи устата си до ухото ми.