И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

Коридорите още бяха пълни с хора, чистещи след първото нападение, и сестрите бяха толкова чевръсти, когато влязохме в медицинското крило, че не можах да си кажа нищо друго с Америка. Но докато я настанявах върху койката, оглеждайки прокъсаната ù рокля и изподраните ù крака, все повече се уверявах, че вината е моя. Така излизаше, погледнех ли назад във времето. Трябваше да ù се реванширам някак.

* * *

Америка спеше, когато се промъкнах в медицинското крило същата нощ. Бяха я почистили, но лицето ù още изглеждаше тревожно, дори в съня.

– Здравей, Мер – прошепнах, докато заобикалях леглото ù. Тя не се събуди. Не смеех да седна до леглото ù, макар че можех да се оправдая, че просто съм дошъл да проверя как е момичето, което бях спасил. Останах прав в безупречно изгладената униформа, която бях облякъл само за няколкото минути, необходими ми да ù предам посланието си.

Протегнах ръка да я докосна, но размислих. Погледнах към спящото ù лице и започнах изповедта си.

– Идвам... идвам да ти се извиня. За днес. – Вдишах дълбоко. – Трябваше да те догоня. Да те защитя. Не го сторих и можеше да те загубя.

Тя сви устни и ги отпусна в съня си.

– Но истината е, че съжалявам за много повече от това – признах си аз. – Съжалявам, че ти се ядосах в къщичката ни на дървото. Съжалявам, че те накарах да подадеш онази глупава молба за участие. Просто вярвах, че... – Преглътнах сухо. – Че ти си единственият човек, на когото можех да помогна истински... Не можах да спася баща си. Не можах да опазя Джеми. Едва изхранвам семейството си. Но вярвах, че поне на теб съм способен да дам шанс за живот, по-добър от този, който аз можех да ти предложа. И се самозалъгвах, че това е правилният начин да те обичам.

Погледах я. Искаше ми се да имах смелостта да ù призная всичко това, когато можеше да спори с мен и да ми казва колко бъркам.

– Не знам дали съм способен да поправя грешката си, Мер. Не знам дали някога ще е същото помежду ни. Но няма да се предам. Ти си жената за мен – свих рамене аз. – Ти си единственото нещо, за което някога съм искал да се боря.

Имах да ù казвам още толкова много, но чух вратата на медицинското крило да се отваря. Дори в мрака нямаше как да сбъркам костюма на Максън. Тръгнах си с наведена глава, преструвайки се на патрулиращ страж.

Той не ме поздрави, дори не ме забеляза, крачейки устремено към леглото на Америка. Видях, че си придърпа един стол и седна до нея.

Не можах да сдържа завистта си. Още от първия ден в апартамента на брат ù – от най-първия момент, в който бях осъзнал какво изпитвам към нея – бях принуден да я обичам от разстояние. Но Максън можеше да седне до нея, да докосне ръката ù и разликата в кастите им не беше от значение.

Спрях до вратата, наблюдавайки сцената пред себе си. Изборът беше прокъсал връзката между двама ни с Америка, но Максън беше острие, способно да я разреже с един замах, ако се приближеше достатъчно. А нямах представа докъде го беше допуснала Америка.

Можех единствено да се въоръжа с търпение и да дам на Америка времето, което ù беше нужно. Което беше нужно на всички ни.