Царицата на Палмира [Златните вериги]

Сега тя викаше. Тя удряше гърдите на Аврелиан с ръце.

— Клопка, Аврелиан! Истината, онази, която крие от теб този отвратително гаден дъртак Пулиний, е, че Галиен го е страх от теб! Галиен иска да те купи, за да те обезвреди. Ти попиваш лъжите на Пулиний, а той си играе с теб. Отвори очи поне веднъж! Твоят скъп старец има само едно желание. Той иска да те откъсне от мен. Той ме шпионира, той…

Тя се спря, изпълнена с омраза.

И точно това, тази омраза, повече от всичко останало, не можа да приеме Аврелиан.

Той я сграбчи с желанието да й причини болка. Може би дори да унищожи тази красота, която тя притежаваше и която той обичаше повече от всичко.

— Млъкни, Клавдия. Знам кой е Пулиний и аз съм този, който решава колко струват думите на цезаря. Аз и боговете. И аз реших. Ако се случи нещо на Галиен, аз вече няма да ти бъда брат.

Тя беше мъртвешки бледа. Ивицата плат, която обгръщаше бюста й, се беше разкъсала, разкривайки великолепието на гърдите й. Тя прояви неочаквана свенливост. Отстъпи с присвити устни, скриващи хищните й зъби.

— Ти вече не си – изсъска тя. – Нашата майка е сбъркала. Ти няма да бъдеш август. Аз също съм бъркала. Открай време. Ти не притежаваш никаква смелост. Ти си също толкова мекушав и глупав като онези дъртаци, с които толкова ти харесва да общуваш.

Тя отстъпи още, мятайки роклята върху голото си тяло. Сълзи проблеснаха в очите й.

— О, не, ти вече не си ми брат! Задоволявай се със своята съпруга. Ти не заслужаваш нищо повече.

Гласът й беше леден от обидата. Сълзите й не оплакваха него, нейния брат, а знаменитата й мечта за власт, с която тя живееше от толкова време насам.

Когато Клавдия изчезна зад преградата, погледът на Аврелиан откри оловните табелки, полуразтопени в живите въглени. И така, боговете си бяха отмъстили. Плочките на Улпия бяха извършили пъкленото си дело.

С плашещ вик той ритна и събори мангала.