Медуза: Мръвка за тигъра

Няколко пъти оставаха над повърхността достатъчно дълго, за да накарат някой от нашите оцелели стрелци с лък да си опита мерника, но при този вятър сполучливото попадение беше направо невероятно.

Бурята изглежда пречеше и на „демоните“. Съмнявах се да виждат по-добре от нас във виелицата, а и дори да имаха някакви следящи устройства под водата, те или не работеха, или стихията смущаваше и тях. Очевидно тварите не използваха по-съвременни и мощни оръжия. Чудех се дали не е заради обстоятелството, че подобна история все някога би се разнесла сред Свободните племена и можеше да унищожи легендата за свръхестествения произход на съществата.

Много ми се искаше да огледам по-подробно някое от тях. Чудно защо и скенерите ни не ги бяха засекли! Предположих, че понасят условия в пределите на горе-долу търпимото и за човека, но не можеха да се движат свободно сред нас с тромавите си скафандри. Дишащи въздух, живеещи във водата бозайници! Ах, защо не се покажат за по-дълго!

Накрая желанието ми се сбъдна — парчета лед се разхвърчаха едва ли не под носа ми и един самозабравил се „демон“ изскочи до половината със смразяващ кръвта рев. Не устоях на изкушението и замахнах към него с меча. Острието заседна за малко в потрепващо пипало. Изведнъж въздухът зазвъня от пронизителен писък и съществото се скри във водата с потресаваща бързина. Не ми стана много приятно от факта, че този път успях да го видя сравнително добре.

От крушовидната глава излизаха пипала — дълги до към три метра и покрити с хиляди мънички смукала. Под тях влажно блестяха огромни сърцевидни петна, може би очите. Там, където главата се съединяваше с тялото, имаше още четири дебели израстъка — ръце или крака — с огромни щипки накрая. По кожата играеха болнави жълтеникави и лилави петна. Съществото наистина си заслужаваше прозвището „демон“! Не бях виждал досега друга подобна твар. Каквато и еволюция да я бе създала, явно не се отличаваше с особена ласкавост нито към жертвите й, нито към самата нея. Представляваше жива машина за унищожение…

Нямаше съмнение, че Старейшините бяха ми ги описали вярно — поне горната част на торса действително бе покрита с метална наглед обвивка, макар и да приличаше малко на хитин. Никой външен скелет обаче не завършва с пръстен, по който личат вакуумните съединители за шлем, нали?

След удара, който нахалникът отнесе от мен, останалите се отказаха от съмнителното развлечение. Очевидно такива рискове не им бяха по вкуса. Не знаех дали писъкът не представляваше най-обикновено изохкване за тях, но поне стремежът им да отбягват болката бе налице.

Нападенията станаха по-предпазливи и редки, ето защо и по-лесно ги предугаждахме. А щом снежната пелена се поразреди, видяхме колко близо сме до същинското подножие на върха. Разкрещяхме се и затичахме напред, но не забравяхме предпазливостта и от време на време сменяхме рязко посоката, за да не ни пресрещнат. Освен това тук ледът ставаше по-дебел, сякаш пресован от натиска в скалите. Питах се само дали тварите не могат да излязат на сушата.