Медуза: Мръвка за тигъра
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Медуза: Мръвка за тигъра». Краткое содержание книги:
Щом се добрахме до безопасния склон (макар покритите с лед камъни да не се различаваха особено от бялата покривка на залива), свлякохме се изтощени върху тях.
— Отървахме кожите! — въздъхна Чин.
Ненадейно отдолу се разнесе гръмко и неприятно бръмчене. Хоно и аз първи се надигнахме да видим какво става.
— Стрелци, опънете лъковете! — викна нашата водачка. — Ще ни нападнат!
Въпреки затихващата виелица виждахме на около километър. Четири твари бяха се надигнали над замръзналия залив и висяха във въздуха, сякаш бяха антигравитационни возила или коптери.
Чин ахна.
— Тия да не са си вързали реактивни пояси или нещо подобно?
Завъртях смаяно глава.
— Не ми се вярва, мила. Гадините имат криле!
Тя сви вежди, взирайки се напрегнато.
— Ама къде са им пипалата? Ония, огромните, дето…
Хоно я прекъсна.
— Още са си на мястото, само че се прибират в главата и краищата им стърчат като дяволски рога.
— Не мога да запратя стрела чак дотам! — сърдито изсъска Куорл. — Ще нападат ли, или ще се помайват?
— Не знам — промълви нашата водачка. — И на мен ми лазят по нервите. Предпочитам да бяха направили нещо.
— Ами те го правят — подсетих я аз. — Показват ни на какво са способни. Не вярвам да ни налетят, но ни напомнят, че пак ще трябва да минем оттук на връщане.
Хоно слисано поклати глава.
— Как е възможно да имат толкова смахнат вид? Хем живеят под водата, хем хвъркат като буболечки, а онова, дето им виси, опашка ли е или пак пипало?
— Те са всичко това и още незнайно какво! — споделих подозренията си. — Не само живи, но и разумни. Вярно, изглеждат сякаш са сглобени от куп скарани помежду си учени, но пък се приспособяват към всяка среда, не ги притесняват капризите на времето, достъпни са им океанът и сушата. Като си помисля, могат да живеят на всяка планета, където лично аз съм попадал. Плаша се от тях до побъркване…
— Не са никакви демони! — изненадващо отсече Хоно. — Не знам как да ги нарека, но в тях няма нищо божествено или дяволско.
Кимнах.
— Не подозираш колко си права… Те са хитра, подла, прозорлива раса, родена някъде сред звездите.
Чин ме изгледа стъписана.
— Това ли са пришълците, за които ни разправяше?!
— Е, поне някои от тях. Подозирам, че гадините пред нас са отгледани специално за тукашните условия. Трябва да пазят й убиват всекиго, който посмее да припари насам. Щом ние се научихме да си бърникаме в гените и да отглеждаме каквито хора са ни нужни, не виждам защо те да не са ни изпреварили с крачка-две.
— Да, ама ако е така, трябваше да имат оръжия като градските, че и по-страшни — възрази Зицтер. — Защо не си гледат кефа, щом могат да ни пръснат на парчета отдалеч?
И аз недоумявах. Не виждах смисъл в стремежа им към едва ли не ръкопашна схватка, ако имаха нещо подобно на лазерни пистолети, да речем.
— Може би… Знам, че ще ви прозвучи налудничаво, но сигурно тук това не е позволено — промърморих накрая. — И като гледам, май имат причина да не доближават върха. Засега се спасихме, поне докато не тръгнем да се прибираме! — Озърнах се към Божествения зъбер, обгърнат в облаци. — Е, ще проверим ли все пак какво й е особеното на тази планина?
— Тъй и тъй сме наминали насам… — ухили се храбро Хоно.
Закатерихме се нагоре, по-надалеч от пришълците. Скоро бръмченето затихна, а накрая изобщо престанахме да го чуваме. Нямах представа какво още са ни подготвили, обаче уважението ми към хората от Свободните племена, решили се да дойдат дотук, нарасна неимоверно. Вече не се питах защо повечето от завърналите се поклонници стават почитани жреци и шамани сред съплеменниците си.
Напътствията, които чухме на тръгване, не бяха особено подробни — втълпяваха ни, че е достатъчно да се качим нагоре по склона и да прекараме една нощ на Божествения зъбер.
Полека-лека се бяхме лишили от почти всичко, което носехме. Имахме оръжия в ръцете си, плетени препаски и снегоходки — от тях се освободихме още когато започнахме да се катерим. След около два часа стигнахме до малка, почти равна площадка, непокрита със сняг. Скалата ми се видя по-тъмна и много по-богата на минерали, отколкото би трябвало да е на Медуза. Отгоре имаше и надвес, под който можехме да се приютим… стига насъбраният сняг да си кротува както досега. Мястото изглеждаше не по-лошо за пренощуване от всяко друго. Вятърът и без това се засилваше, нямаше смисъл да си изцеждаме докрай силите, а и скоро щеше да притъмнее. Преди здрач все пак успяхме да огледаме заслона и веднага разбрахме, че съвсем не сме първите му временни обитатели. Имаше множество странни рисунки и загадъчни знаци.