Божият гняв
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1113-4
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божият гняв». Краткое содержание книги:
Късно сутринта отново ги водеха в килията. Не след дълго Ахмед започна да гледа на това пренаселено, задушно и смрадливо пространство като на спасителен остров. Онова, което му се струваше абсолютно нетърпимо при пристигането му, постепенно заприлича на истински оазис. Бяха му казали, че килията е предвидена за двадесет човека, а в момента затворниците в нея бяха шестдесет. Това го бе възмутило отначало, но вече беше престанало да го смущава.
Килията се беше превърнала в спасително убежище.
Така изкара пет месеца. Не си доспиваше, храната не струваше, измъчваше се заради съсипания си живот, понякога пазачите му се нахвърляха без повод и го биеха. Подаде специална молба и семейството получи разрешение да му праща по малко пари, което му позволяваше да си купува цигари, зеленчуци, сирене и дини в стола. И понеже никой нямаше нож, разцепваха дините, като ги удряха в пода.
Единственото нещо, което го зарадва през това време, беше писмото от Ариф. Бившият му шеф се обръщаше към него с топли и сърдечни думи, наричаше го сине мой, уверяваше го, че нищо в сърцето му не се беше променило и че онова, за което се бяха договорили три години преди това, продължаваше да е в сила. Адара му беше обещана и щеше да бъде негова, каквото и да се случеше.
Но един ден, докато тичаха в кръг и коланите на пазачите плющяха по изоставащите затворници, се появи някакъв служител на затвора.
— Ахмед ибн Бараках! — извика той името, записано на лист хартия. И тъй като никой не отговори, повтори името, този път по-високо: — Ахмед ибн Бараках!
Ахмед дишаше тежко, по лицето му се стичаше пот и дрехите му бяха залепнали за тялото. Едва на второто повикване разбра, че е за него. Какво ли искаха този път? Да не би е да е сторил някоя глупост? Пак ли щяха да го наказват? Мина му през ум да се престори, че не е чул, но бързо заключи, че ще стане още по-лошо. Ако бяха дошли да го наказват, щяха да го накажат още по-сурово за неподчинение. Ето защо забави ход и задъхан се представи пред служителя, който беше изкрещял името му.
— Аз съм — каза той, докато си поемаше дъх на пресекулки. Гърдите му трескаво се надигаха и спускаха. — Ахмед ибн Бараках.
— Бегом в килията да си вземеш нещата. След пет минути да си в централния двор — заповяда той, извърна се и извика следващото име: — Мохамед бин Валид!
Така, без да разбира какво става, Ахмед беше вкаран заедно с още осем затворници в затворническа кола. През прозорчето с решетки видя как се отдалечават от „Абу Заабал“, минаха покрай болницата и училището на селото, а после вдигнатият от автомобила прахоляк закри всичко и затворниците се отпуснаха на местата си.
Между тях бяха братята Валид.
— Дали няма да ни пуснат на свобода? — попита единият брат, но явно и сам не вярваше в това.
— Това е невъзможно — каза Ахмед, за да не се надяват напразно. — Имам още да лежа.
— И аз — каза вторият брат.
— И аз — добави друг затворник.
Бързо установиха, че никой в колата не бе излежал присъдата си, и надеждите им помръкнаха. След като не възнамеряваха да ги освобождават, защо ги бяха извели от „Абу Заабал“? Един от затворниците огледа внимателно другарите си и очите му светнаха.
— Не забелязвате ли нещо?
— Какво?
— Всички сме от „Мюсюлманско братство“.
Вторачиха се едни в други, осъзнавайки, че до един бяха привърженици на радикалната ислямска организация.
— В името на Пророка, имаш право!
Ахмед се прокашля.
— Аз не съм.
Изгледаха го с любопитство.
— А какво си направил, та те арестуваха?
— Набих един кафир — гордо каза той. — И съдът, вместо да ме защити, мен, правоверния, защити кафирското куче, Аллах да го прокълне завинаги!
Одобрителен хор огласи затворническата кола.
— Говориш и се държиш като истински правоверен, братко — заяви един от спътниците му с нотка на уважение. — Може и да не си от „Мюсюлманско братство“, но все едно че си.
Откритието, че принадлежат към една и съща ислямска организация и споделят едни и същи идеи, ги накара да се замислят. Явно фактът, че почитаха Корана и сунната на Пророка, беше критерият, по който бяха подбрани и изтеглени от „Абу Заабал“. Това поставяше важни въпроси. Какво ставаше? Какво щяха да правят с тях? Накъде ги водеха?