Божият гняв
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1113-4
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божият гняв». Краткое содержание книги:
Когато приключиха с вечерята, ги върнаха в килията на втория етаж на сградата. Усещането за клаустрофобия го връхлетя отново, щом заключиха вратата. Вече беше нощ и арестантите налягаха на плочките, готвейки се да спят. Ахмед отново си помисли, че са натъпкани като сардини в кутия. На всеки се полагаха само две плочки и половина. Нечии крака бяха опрени в главата му, собствените му крака докосваха главата на друг. Опита да се абстрахира от това и да заспи.
Не успя. Въпреки всичките си старания оставаше буден. Какво правеше тук, питаше се непрестанно. Искаше му се да си е вкъщи, да отиде в медресето, да броди из сука и да търси клиенти за магазина за наргилета, искаше му се да се порадва на снагата на Адара, на обяд в кухнята на Ариф. За бога, нима беше изгубил всичко това? Ами сега? Какво ще стане с живота му? Сълзи бликнаха от очите му, хълцаше като дете. За всичко това беше виновно правителството, каза си той. Как е възможно в собствената му страна някакъв кафир да е по-важен от правоверен?
Обръщаше се ту на едната, ту на другата страна в оскъдното пространство, с натежало от чувство за несправедливост сърце. По времето на Пророка такова нещо не би могло да се случи. Ако можеше да изложи случая си направо пред божия пратеник, Мохамед не само че щеше да го оневини за всичко, ами и похвала щеше да получи за това, че не се беше оставил кафир да го обиди! Колко правоверни са били опростени, заради това че са погубили живота на кафирун! Та нима Ахмед не би бил опростен за това, че беше защитил честта си? Не, няма и съмнение, че това правителство е в ръцете на кафирун!
По някое време пикочният му мехур се обади и му се наложи да стане. Прескачайки легналите на пода тела, Ахмед стигна до клозета. Смрадта на изпражнения тук беше особено силна, облаци мухи бръмчаха наоколо и Ахмед съжали налягалите затворници. Как въобще можеха да спят тук? Истина е, че до клозета имаше повече място, което не беше за чудене — всеки гледаше да е по-далече. Но нямаше как, при толкова народ някои бяха съумели да си намерят място само тук.
Ахмед дълго уринира във вонящата дупка и след като приключи, отново на подскоци се върна на мястото си. Но когато се върна, разбра, че мястото му бе изчезнало, телата се бяха наместили едно до друго и бяха запълнили освободеното пространство. Потърси друго място, но навсякъде беше едно и също. Нямаше празно пространство. Заснова напред-назад с растящо отчаяние, но навред се виждаха само проснати едни до други тела и никаква пролука, където да се настани.
— Искаме да спим — недоволно се обади глас, комуто явно пречеше бродещият наоколо призрак.
— Нямам място — оплака се Ахмед.
Последва гневно шъткане отвсякъде.
— Лягай!
Новакът се огледа наоколо обезсърчен. И тогава разбра как стояха нещата. Естествено, че имаше място. Там, където лежаха онези, които не бяха открили свободно пространство. Примирен, съкрушен и ужасен, Ахмед запрескача телата за сетен път и с погнуса легна на единственото незаето място.
До клозета.
Когато се събуди на следващото утро, Ахмед започна опознаването на дневния режим, на който щеше да се подчинява, докато беше в затвора „Абу Заабал“. Малко след утринната молитва съкилийниците му бяха подбрани като овце и подкарани към столовата, където им сервираха закуската. Варена бакла с хляб. Същата тази сутрин, докато бъркаше с пръсти в кашестата бакла, напипа нещо твърдо. Почуди се и измъкна предмета от храната.
— Какво е това? — попита той, показвайки нещото, напомнящо малка тръбичка.
Другарите му до него, братята Валид, се разсмяха.
— Фас — каза единият от тях.
Невярващ на очите си, Ахмед доближи тръбичката до носа си и подуши. Миришеше на пепел и тютюн — наистина беше фас.
— Каква свинщина!
— Пазачите са — добави другият брат Валид, свивайки рамене. — Нарочно хвърлят боклуци в храната, за да ни ядосват…
Ахмед научи, че храната в „Абу Заабал“ беше нещо като кутия с изненади. Можеше и на нищо да не попадне, както се случи при първата вечеря, но винаги съществуваше възможността да се натъкне на нещо невероятно. Обикновено имаше камъчета или пясък, примесени с храната, но според някои пазачите се хвалели, че са храчили в тенджерата, когато са били с хрема.
Но най-лошото идваше след закуска. Водеха затворниците на терасата на втория етаж на сградата, където пазачите ги караха да тичат в кръг обратно на часовниковата стрелка. Щом някой забавяше ход, пазачите го засипваха с ругатни и го удряха с колан. Ахмед не разбираше смисъла на тези обиколки, но тичаше заедно с другите и като тях отнасяше по някой удар.