Съдбовният кораб [bg]

Кенит внезапно се извъртя назад към фигурата.

— Вивачия? — обърна се към нея въпросително. А след това: — Вивачия! — изрева той; гневният, останал нечут повик на отритнат любовник. — Не можеш да ме изоставиш сега! Не може да те няма!

Дори лекият нощен ветрец бавно застина. Тишината на корабната палуба бе пълна. Екипажът изглеждаше стъписан от скръбта на капитана по живия кораб. Ета беше тази, която наруши тишината.

— Ела — каза на Кенит. — Тук няма какво да се направи. Двамата с Уинтроу трябва да слезете долу и да поговорите за това. Той се нуждае от храна и питие, а и все още трябва да е на легло. Заедно, двамата можете да разрешите загадката какво да се направи оттук насетне.

Уинтроу ясно разбираше какво се опитва да направи. Поведението на капитана предизвикваше вълнение сред екипажа. Най-добре беше да е извън полезрението им, докато се възстановеше.

— Моля те — изграчи Уинтроу, добавяйки молбата си към тази на Ета. Трябваше да се махне от тази ужасна, застинала фигура. Да гледа сивата глава беше по-лошо, отколкото да се взира в разлагащ се труп.

Кенит ги погледна сякаш бяха непознати. Докато се вземаше в ръце, в очите му се появи внезапна отегчителност.

— Добре тогава. Заведи го долу и се погрижи за него. — Гласът му бе лишен от всякакво чувство. Очите му пробягаха по екипажа. — Връщайте се на постовете си — изропта към тях. За момент те не реагираха. Няколко лица показваха съчувствие към техния капитан, но повечето гледаха объркано сякаш не го познаваха. Тогава той отсече грубо:

— Веднага! — Не повиши глас, но заповедта в изреченото накара мъжете да се подчинят припряно. Само след миг бакът беше празен, с изключение на Уинтроу, Ета и Кенит.

Ета изчакваше Кенит. Капитанът се раздвижи неловко, намествайки патерицата, докато накрая не я постави под мишница. С подскоци се отдели от перваза и започна да залита по пътя към стълбата.

— Иди му помогни — прошепна Уинтроу. — Аз ще се оправя.

Ета само кимна в съгласие. Остави го, за да отиде при Кенит. Еднокракият мъж прие помощта ѝ без възражения. Това бе също толкова нетипично за него, колкото и по-ранната му проява на емоция. Докато наблюдаваше нежността, с която жената му помагаше да слезе по късата стълба, Уинтроу почувства самотата си още по-остро.

— Вивачия? — запита тихо нощта. Вятърът премина с въздишка покрай него, напомняйки му за изгорената кожа и собствената му голота. Ала Вивачия бе отделена от него също толкова болезнено, колкото бе и собствената му кожа, оставила усещането за друг вид болка. Голотата на тялото му бе малко неудобство в сравнение със самотата му в нощта. В един замаян миг той осъзна колко необятни бяха морето и светът около него. Той не беше нищо повече от дребна мушица живот на тази дървена палуба, поклащаща се сред водата. Преди винаги бе усещал големината и силата на Вивачия около себе си, закриляйки го от света в открито море. Откакто бе напуснал дома си като дете, не се бе чувствал толкова дребен и незначителен.