Съдбовният кораб [bg]

Пиратът седеше срещу Уинтроу, черната му коса бе разрошена, ризата му — само наполовина закопчана. Кенит, винаги така внимателен относно външния си вид, сякаш беше забравил за него напълно. Тя едва се сдържаше да гледа мъжа, когото бе обичала. През годините, откакто го познаваше, той първо бе бил неин клиент, а после — мъжът, по когото бе копняла. Когато я беше отвел, си бе помислила, че нищо не би могло да ѝ донесе повече радост. Нощта, в която ѝ беше казал, че го е грижа за нея, бе преобърнала живота ѝ. Беше го наблюдавала как израства от капитан на един съд до командир на цяла флота пиратски кораби. И още повече — хората сега го приветстваха като крал на Пиратските острови. Беше си помислила, че го е изгубила в бурята, когато бе подчинил на волята си морето и морската змия, защото не беше достойна за мъж, чиято велика съдба бе предопределена от Са. Беше оплакала величието му, помисли си засрамено. Той се бе извисил и тя бе завиждала от страх, че заради това ще го изгуби.

Но това… това беше хиляди пъти по-зле.

Никаква битка, рана или буря не бе успяла да го извади извън контрол. До тази нощ никога не бе го виждала толкова несигурен или в недоумение. Дори сега седеше изправен на масата, пиеше брендито си чисто, с изпънати рамене и стабилна ръка. И въпреки това нещо го беше напуснало. Беше го видяла да си отива, да отлита надалеч заедно с живота на кораба. Сега той беше толкова дървен, колко бе станала и Вивачия. Боеше се да го докосне, за да не открие, че кожата му е станала твърда и неподдаваща се на допир като палубата.

Той прочисти гърло. Очите на Уинтроу се стрелнаха към него почти уплашено.

— Тъй. — Кратката дума беше остра като бръснач. — Мислиш, че е мъртва. Как? Какво я уби?

Беше ред на Уинтроу да прочисти гърло, с лек и треперлив звук.

— Аз бях. Имам предвид, че това, което разбрах, я уби. Или я запрати толкова дълбоко в самата нея, че тя не можа да намери обратния път към нас. — Той преглътна, вероятно борейки се да спре сълзите. — Може би просто осъзна, че винаги е била мъртва. Може би единствено вярата ми в противното я беше задържала жива.

Кенит рязко свали чашката си и тя издрънча шумно по масата.

— Говори смислено — изръмжа той на пророка си.

— Съжалявам, сър. Опитвам се. — Момчето повдигна трепереща ръка да разтърка очите си. — Дълго е и е объркващо. Спомените ми са се слели със сънищата ми. Мисля, че винаги съм подозирал голяма част от това. Щом влязох в контакт със змията, всичките ми подозрения се допълниха от нейните знания. И разбрах. — Уинтроу повдигна очи, за да срещне тези на Кенит и пребледня от сляпата ярост, изписана на лицето му. Започна да говори по-бързо: — Когато намерих затворената змия на Острова на Чуждите, помислих, че е просто пленено животно. Нищо повече. Беше нещастно и реших да го освободя, както бих постъпил с всяко създание. Никое творение на Са не бива да бъде държано в такъв жесток затвор. Докато работех, ми се стори, че змията е по-интелигентна от мечка или котка. Знаеше какво правех. Щом бях премахнал достатъчно прегради, така че да може да избяга, тя го направи. Докато минаваше покрай мен обаче, кожата ѝ се отърка в моята и ме изгори. Ала в този миг я познах. Сякаш между нас бе създаден мост, като връзката, която споделям с кораба. Познах мислите ѝ и тя моите.