![Завръщането на Пурпурната гвардия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/8/zavrshchaneto-na-purpurnata-gvardiya-bg-download.jpg)
Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-88-3
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]». Краткое содержание книги:
— Никога.
— Така да бъде. Тогава ще се провалите. И всички войници, които умрат за каузата ви, ще са умрели напразно.
Гелел се почувства така, сякаш мъжът я бе намушкал.
— Какво правиш? — попита тя и избърса сълзите от очите си.
— Образовам ви — отвърна той. Но гледаше към Амарон и усмивката, която досега бе играла на устните му, бе изчезнала. На Гелел й се стори, че той се чуди на нещо. Чуди се защо Амарон му позволява да говори. Да, и тя се чудеше.
Гелел почерпи сили от смущението на Нокътя.
— Така ли? Защо? — попита тя.
Мъжът се изсмя подигравателно.
— Глупаво дете! Не виждаш ли, че ще свършиш точно като нея? Казваш, че мразиш Ласийн, но за да стигнеш там, накъдето си тръгнала, трябва да знаеш как да си служиш с инструментите на властта — същите инструменти, които се преструваш, че ненавиждаш!
Амарон прочисти гърлото си.
— Достатъчно, струва ми се. Господарке…?
— Да.
Гелел закри лицето си с ръка. Да, това беше повече от достатъчно. Тя се обърна и излезе от килията. Нокътят не извика нищо след нея. Амарон заключи вратата и я последва. Гелел спря на стълбите и зачака, обвивайки ръце около тялото си. Мъжът също спря. Гледаше я безстрастно и преценяващо.
— Защо позволи това? Защо не си наредил да го убият? — попита Гелел.
Бавно, замислено свиване на рамене.
— Рано или късно щеше да чуеш това обвинение срещу мен. По-добре сега, в прав текст, отколкото по-късно, подмолно нашепнато, когато ще се чудиш дали съм се опитвал да го прикрия. Така има вероятност, малка вероятност, да започнеш да ми вярваш.
Точно в този момент Гелел не вярваше и на себе си, за да заговори.
— Играеш опасна игра, Амарон — успя да каже накрая, дрезгаво и пресипнало.
Известно време той помълча. Все същата каменна стена в мрака.
— Това е единствената игра, която си струва да играеш.
Гелел го погледна. Разгледа древното му, осеяно с бръчки лице, което бе видяло… колко? Сто години служба? Да, тя разбираше защо старото страшилище го е харесвало.
— Не искам да убиват в мое име, Амарон. Няма да допусна това.
Той се намръщи замислено.
— Трудно ми е да гарантирам това. Но ще ви обещая следното — първо ще питам.
Гелел се прегърна още по-плътно, сякаш се страхуваше от това, което можеше да се случи, ако се пусне.
— Да. Можеш да питаш. Но се кълна, че няма да бъде така, както е било преди. Няма да бъде така.
Амарон кимна.
Докато Гелел изкачваше стълбите, все още обвила ръце около себе си, тя осъзна какво бе прочела в изражението на мъжа — непоколебимата му увереност, че в крайна сметка нещата щяха да се плъзнат по тази плоскост — дори и да бъде само от собствената им тежест. Бърн и Фандърей да ме пазят от това! Моля ви, пазете ме!
В нощта на срещата Фурията гледаше как Сторо става от стола си в Пръчката и скиптърът и тръгва към вратата, малко след като цимбалите на уличната стража възвестиха средата на нощта. Останалите от взвода отдавна си бяха тръгнали. Какъв е смисълът да стоиш точно там, където искат да бъдеш, ония, които те наблюдават? Тя и Слънчевия бяха на един ъгъл от друга страна на улицата и гледаха как капитанът върви или по-скоро се олюлява като пиян търговец от Дал Хон нагоре по улицата. Дадоха му доста голяма преднина и го последваха.
Двамата със Слънчевия сме военни сапьори, помисли си тя. Какво, в името на Гуглата, разбираме ние от следене на хора и промъкване в мрака? Истината е, че не знаем нищо. Пълно нищо. Но пък не трябва и да ни бива, защото сме примамката. Или поне Копринения й обясни така веднъж. Ха! Всъщност единствената причина за присъствието й беше фактът, че Слънчевия бе най-коравият в битка сапьор, а пък той слушаше единствено нея.
Той потупа Фурията по ръката и посочи напред. Капитанът се бе запътил на запад, към извивката на Външния кръг и река Идрин. Двамата забавиха крачка, за да поддържат разстоянието. Беше много късно, но Кръгът изобщо не беше толкова тих и пуст, колкото си бе представяла Фурията. Тази част от улицата бе западнал нощен пазар. Факли горяха над сергиите и над отворените врати на странноприемници и кръчми. Най-издръжливите пияници седяха по изкарани на калдъръма пейки и столове, докато тя и Слънчевия прескачаха не толкова калените. Уличници се провикваха към тълпата, наобиколили високи железни мангали с напалени огньове. На Фурията й се струваше, че видимата им възраст се мени според отдалечеността им от светлината. Някои магазини сякаш никога не затваряха — някакъв ковач не спираше и посред нощ. Самотното звънтене напомни на Фурията за младостта й в Коун и за блъскащия наковалнята на долния етаж баща. Звук, от който болеше, защото й навяваше спомени за самота и пропилян живот. Цял живот пот и труд, зачеркнати от благородник, който бе отказал да изплати дълга си, и семейството й остана в затвора. Законните възможности пред нея бяха да стане курва или да се запише в армията, ако не иска да умре от глад.