Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Разбирам, Амарон.

Мъжът мълчеше и мислеше. Присъствието му в мрака пред нея бе като огромна каменна стена. Мнозина срещнати в крепостта хора се възхищаваха на репутацията на Чос и бяха щастливи, че ги води такъв изтъкнат пълководец. Но същите хора се притесняваха, дори се страхуваха от този мъж. Амарон най-накрая поклати глава и рече:

— Много добре. Няма да го доближавате, нали?

— Няма.

Той се обърна и влезе в тъмния каменен коридор. Гелел го последва, чудейки се дали току-що бе спечелила някаква победа или бе похарчила частица от благоразположението на Амарон заради някаква безсмислена прищявка. Той отключи вратата и влезе в изненадващо просторна стая. В центъра й имаше стол, за който бе окован мъж.

— Гелел Рик Тайлийн! — извика той, когато Амарон отстъпи встрани. — Приятно ми е да се запозная с вас.

Гелел се опита да потисне треперенето си. Не знаеше дали бе от страх или от отвращение. Или пък от студа. Стаята беше влажна и ледена. Тя бавно направи крачка напред.

— Значи знаеш името ми. Какво е твоето име?

Мъжът сви рамене, сякаш за да й покаже, че китките му бяха завързани зад гърба.

— Какво значение имат имената? Например — Нокът или Ястребов нокът? Едно и също, нали, Амарон?

Гелел го стрелна с поглед, след което попита Нокътя:

— Какво имаш предвид с това?

— Господарке… — започна Амарон.

— Имам предвид, че Ласийн създаде Ноктите, това е вярно, но кой командваше убийците на Танцьора, Ястребовите нокти? А?

Гелел се обърна към Амарон.

— Значи освен всичко друго, ти си и убиец.

Едрият мъж сложи ръце върху колана си.

— Предпочитам термина „политически агент“.

— Ето на — рече Нокътят. — Избрала сте си същите ножове, които изклаха или почти изклаха, семейството ви до крак.

— Нямахме нищо общо с тези убийства.

— Така казваш ти, Амарон… така казваш ти.

Гелел отново погледна от единия към другия, потресена. Защо Амарон й бе позволил да разговаря с този мъж, знаейки какво ще й разкрие той? Нима я изпитваше? Но защо да си прави труда? Изведнъж Гелел осъзна, че не може да си поеме дъх. Имаше чувството, че бяха заключили нея в тази килия. Отстъпи към вратата, протягайки ръце зад гърба си, опитвайки се да напипа дръжката.

— Няма да позволя такива неща — успя да каже тя, едва чувайки собствения си глас.

Веждите на Нокътя подскочиха.

— Дори когато става дума за хора, които го заслужават? Ласийн, може би? Бъдете сигурна, Гелел, че когато започнете да отмятате имена от списъка, той ще става все по-дълъг и по-дълъг…