Сребристи сенки [bg]

— Да, но нямаме — сряза ме той безцеремонно. — Ти направи много и аз съм ти благодарен. Сега е мой ред да рискувам. Предай ми спринцовката на излизане от тук. Има ли нещо специално, което трябва да направя? С изключение на очевидното?

Поклатих глава, все още разстроена, макар да разбирах, че той имаше право.

— Инжектирай малко количество в татуировката си, както правят алхимиците, когато я опресняват. Не е нужно да си абсолютно точен. В организма ти ще проникне достатъчно, за да неутрализира тяхното мастило, пропито с внушение.

— Какво съдържа твоят разтвор? — попита Елза.

— Не й отговаряй — предупреди ме Дънкан. — Колкото по-малко знаем, толкова по-добре за всички нас — особено за Сидни.

Когато се нахранихме, сътрапезниците ни нарочно се скупчиха около Джоуна и мен, докато чакахме да върнем таблите, което ми даде възможност да му предам спринцовката. Оттук нататък нищо не зависеше от мен. Трябваше да вярвам, че Джоуна ще намери начин да разтвори субстанцията във вода и да си я инжектира, преди да го отведат.

Останалата част от деня се влачеше мъчително бавно, особено часът по изобразително изкуство. Джоуна не се появи и безпокойството ми растеше, докато се питах колко ли силна доза за промиване на мозъка е принуден да понесе. Дънкан, който се отнасяше несериозно към всичко това и нееднократно ми бе заявил колко съм безразсъдна, сега споделяше тревогата ми.

— Джоуна е добро момче — рече той. — Искрено се надявам планът ти да сработи. Виждал съм какво причиняват те на хората. Някои се връщаха наистина в много окаяно състояние.

Припомних си дългото пребиваване на Дънкан тук и изведнъж ме осени смайващо прозрение.

— Познаваш ли един тип, на име Кийт, който е бил тук? С едно око?

Лицето на Дънкан помръкна.

— Да, познавам го. Не бяхме толкова близки, докато беше тук. Той беше един от онези… които се върнаха в много окаяно състояние.

Последва „времето за изповед“ и Джоуна се върна. Изглеждаше сломен и изплашен и не каза нищо, докато продължаваше обичайният ни дневен сеанс. Шеридан го остави на спокойствие и вместо това насочи вниманието си към нас, останалите, които бяхме почти толкова потиснати, а настроението ни се помрачи още повече от мислите за случилото се с него. Аз почти се надявах, че тя ще го накара да говори, за да се опитам да разбера какво става с него, но Шеридан сигурно бе решила, че за днес му стига. Той просто седеше и слушаше с изцъклен поглед, с почти застинало изражение. Сърцето ми се сви.

Когато сеансът свърши и ни освободиха за вечеря, поведението му не се промени. Дънкан му нареди да седне на нашата маса, както направих аз, когато Рене се върна. Джоуна не каза нищо, докато ние бъбрехме за неща, които не ни интересуваха. Всички бяхме прекалено нервни, за да попитаме за това, което действително ни вълнуваше. Държанието му съответстваше на това, което се случва след опресняване на татуировката с особено голяма доза внушение. Въпросът беше дали Джоуна се преструва, или не? Ако се преструваше, общуването с него можеше да привлече вниманието към него. А ако не се преструваше, можеше да докладва за нас.