Сребристи сенки [bg]

Бяха минали няколко месеца, отколкото използвах магията, и бях изненадана колко естествено и бързо тя се върна при мен. Извадих скъпоценния пакет и внимателно изсипах солта в тръбата на спринцовката, която в момента бе най-добрият вариант за съхраняване на тази важна съставка, и започнах с магията. Първо беше елементът земя. В последния ни час бях докоснала нарочно растението в саксията на преподавателя ни и изцапах пръстите си с малко пръст. Така можех да се свържа с есенцията на пръстта, мърморейки заклинанието, което извличаше силата на цялата земя на този свят и я изпращаше към солта. Когато магията задейства, ме обхвана приятна възбуда и аз едва не ахнах. Не осъзнавах колко много ми бе липсвала магията и колко жива се чувствах, когато я правех. Чувството беше още по-осезаемо, след като живеех в адско място като това.

След това трябваше да призова елемента въздух, което беше лесно, тъй като беше навсякъде. Призоваването на елемента вода също не ме затрудни, след като тоалетната чиния беше пред мен, а и нямах никакви задръжки от хигиенично естество, след като призовавах магическите й свойства, а не използвах реално водата като съставка — поне не още. Да извлека магията от елемента огън, щеше да е по-трудно, имайки предвид, че алхимиците никога не оставяха кибрит близо до нас. И не беше изненадващо, тъй като, поне доколкото можех да съдя, това място беше доста пожароопасно. Нямаше достъпен източник на огън, така че се налагаше сама да го създам.

Госпожа Теруилиджър ме бе накарала да се усъвършенствам в създаването и контролирането на огнени топки. Изрекох шепнешком заклинанието и призовах малка, едва забележима искра пламък в дланта си. Но магията в нея беше достатъчно силна, за да се заредят с нея кристалите на солта. След това промълвих кратко заклинание, за да изчезне огнената топка.

Като скрих внимателно спринцовката в ръката си, пуснах водата в тоалетната чиния и излязох от кабинката.

Докато миех ръцете си, с изненада установих, че малко ми се вие свят. Дългото непрактикуване си казваше думата, особено като ми се наложи да призовавам огъня, а не да го взема направо от околната среда. Но тази умора се съчетаваше с опияняващото чувство на блаженство, което ми донесе преди малко използването на магията. Още по-въодушевяващо бе съзнанието, че не съм безпомощна, че мога да помогна на някой друг и да осуетя плановете на алхимиците. А това само по себе си беше много ценно.

Когато в столовата приближих масата на Дънкан с табла в ръка, изглежда, всички водеха лек, непринуден разговор. Но щом седнах, почувствах едно мълчаливо напрежение между тях. Те продължиха да разискват някаква историческа тема, но аз бях сигурна, че всъщност никой не се интересуваше от разговора.