Игра на духове [bg]

52.

Паркър отлагаше разговора с Рос най-вече защото още се опитваше да асимилира наученото за Еклънд и неговия кръстоносен поход, въпреки че ако някой можеше да слуша истории за духове с овладян скептицизъм, то беше именно агентът от ФБР. Паркър позвъни на номера, който му беше дал Рос, но след първите две позвънявания беше прехвърлен към гласова поща. Не си направи труда да остави съобщения. Предполагаше, че този номер се използва само с една цел. Две минути по-късно Рос върна обаждането.

- Извинявай, бях в конферентен разговор.

Във фона се чуваха автомобили и викове - нищо тревожно, обичайните звуци за града.

- Сметнах, че искаш да чуеш как вървят нещата.

- Искам, но не по телефона. В Бостън съм. Можем ли да се срещнем?

Паркър не го попита защо е отишъл толкова на север от своята си територия в Ню Йорк. Каквато и да беше причината, новината със сигурност не беше добра за някого. Все пак Паркър нямаше намерение да се завлачи чак до Бостън само за удоволствието да побъбри с Рос. Ако искаше да го псуват и да надуват клаксони по него, можеше просто да спре по средата на улица „Конгрес“ в това, което минаваше за час пик в Портланд. Поне тогава хората щяха да имат причина да му се дразнят. Нямаше нужда да ходи до Бостън, за да го правят без причина.

- Бостън е много... хм, бостънски по това време на годината - каза той.

- Той си е бостънски по всяко време на годината - възрази не без основание Рос.

- Да, това е проблемът.

- Ще предложиш ли компромис?

- Какво ще кажеш за Портсмут?

- Нямаш ли нещо против и гражданите на Ню Хемпшир?

- Не колкото на Масачузетс. В Ню Хемпшир са нестабилни, но не се ядосват от това.

- Доста тънка разлика. Довечера трябва да взема последния влак за Ню Йорк. Мога да бъда в Портсмут след... два часа. Къде ще се срещнем?

- Има една книжарница, в която продават и пиене.

- Не се и съмнявам. Как се казва?

- „Портсмут Бук енд Бар“.

- Хубаво, ще го намеря.

Той затвори.

„Да, лек път и на теб.“

„Рос май трябваше да се пенсионира в Масачузетс“, помисли си Паркър.

Рос закъсня с близо час, така че Паркър имаше доста време да се поразходи, да изпие едно следобедно кафе и да помисли за Сам и Рейчъл. Когато се умори да се самобичува, той си купи екземпляр от биографията на Пол Маккартни, „Бягащият човек“, която започваше не от „Бийтълс“, а от раздялата им. Паркър винаги бе предпочитал творчеството на Маккартни пред това на Джон Ленън, независимо как се отразяваше това на имиджа му сред готините хлапета. Ленън пишеше само за себе си; липсваше му емпатия. Маккартни, от своя страна, беше способен да мисли и чувства, поставяйки се на мястото на другите. Това беше разликата между „Ягодови полета завинаги“ и „Пени Лейн“: въпреки че Паркър обичаше и двете песни, втората беше пълна с характери и образи, а в първата имаше само един и той се казваше Джон Ленън. Паркър дори би казал, че Ленън е трябвало да излиза по-често от къщи, но