![Игра на духове [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/0/4/igra-na-duhove-bg-download.jpg)
Игра на духове [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #15
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 9789547339576
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Игра на духове [bg]». Краткое содержание книги:
В тишината на кабинета си, докато баща му дремеше на фотьойла в съседната стая пред телевизора, излъчващ безсмислени звукове, Колекционера прегледа всички материали за Раут, детайл по детайл, но те в крайна сметка само потвърдиха подозренията му: Дон Раут от десетилетия насам бе успявал да скрие вродената си странност, а в смъртта си не бе оставил нито една следа, по която Колекционера би могъл да тръгне.
Следобедната светлина избледняваше и мракът се надигаше от дрямка. Чу звук зад гърба си. Елдрич сложи ръка на рамото му, лека като малка птичка.
- Какво правиш?
- Мисля за този човек.
Колекционера посочи папката и баща му се наведе, за да види снимката, защото не носеше очилата си.
- Раут.
- Да.
- Къде е сега?
- Мъртъв.
- Ти ли го направи?
- Да.
- Защо тогава папката му е на бюрото ти, а съдбата му в ума ти? Вече го няма, свършено е с него.
- Той беше различен.
- В какъв смисъл? Не ми казвай, че жалиш за смъртта му.
- Само за това, че не успях да го разпитам, преди да умре, но не вярвам, че той щеше да ми каже нещо, дори под ножа. Той криеше тайна. Мисля, че я е крил през целия си живот.
- И каква е била тя?
- Още не съм открил. Може би фактът, че е бил по-лош, отколкото сме предполагали.
Пръстите на Елдрич стиснаха рамото му като нокти на птица, която се готви да отлети.
- Да върви по дяволите тогава.
Двамата се гледаха един друг в прозореца. Моравата беше покрита с тежък сняг, а тук-там стърчаха голите клони на храстите като покафенелите пръсти на погребани мъртъвци.
- Аз умирам - каза Елдрич.
- Знам.
Гласът му не издаваше никакви чувства.
- Никога не си ми казвал.
- Какво?
- Какво има отвъд. Какво ме чака.
- Няма страшно. Ще заспиш, а когато се събудиш, ще бъдеш преобразен.
- Ще си спомням ли?
- Само ако желаеш.
- Не мисля, че желая, поне не това. - Колекционера знаеше, че има предвид всичко, което са сторили тук, и отнемането на животи, в което бе съучастник. - Но не искам да забравя майка ти. Не искам да забравя всичко.
- А мен?
Настъпилата тишина се нарушаваше само от хриповете и свистенето на дробовете му.
- Гледах те като свой син.
- А не съм ли?
- Моят син умря. Ти зае неговото място. Носеше неговата кожа, говореше с неговия глас, гледаше ме с неговите очи, но никога не си бил моето момче. Ти беше подхвърлен при нас вместо него.
- Ти ме отгледа. Наричах те „татко“. Ако не съм бил синът, когото си можел да имаш, поне бях син.
- Сигурно си прав. Така или иначе, сега няма смисъл да спорим. Гладен съм. В хладилника има пушено месо. Ще си направя сандвич. Ти искаш ли?
Колекционера не искаше, но се чу как отвръща утвърдително. Знаеше, че Елдрич ще хапне само троха от хляба и почти всичко ще иде на боклука. Той ядеше само за да накара и сина си да се нахрани, а синът ядеше, за да хапне нещичко и бащата. Лудост, но мила.
- Добре - каза баща му и се отдалечи.
Отражението му избледня, но той се спря, преди да изчезне напълно.
- Ти беше добър син. Не бих могъл да искам по-добър.
Колекционера не отговори. Гледаше някъде отвъд себе си, в сгъстяващите се сенки, и си мислеше, че скръбта, която толкова дълго му беше чужда, може скоро да го споходи.
50.
Мокси Кастин работеше в малка кантора от офиси на „Марджинал Уей“ в Портланд. Три пъти се беше женил и развеждал, но по някакво чудо продължаваше да поддържа добри отношения и с трите си бивши съпруги, макар да не проявяваше склонност да се пробва четвърти път за късмет. Дамска компания никога не му липсваше въпреки неугледната външност. Беше възпълен - или възнисък; както обичаше да казва на Паркър: „Теглото ми си е наред, проблемът е в ръста“. Носеше скъпи костюми, които никога не му стояха добре, и черни или кафяви спортни обувки, които никога не бяха съобразени с цвета на дрехите. Пушеше достатъчно, за да си заслужи коледна картичка от „Филип Морис“ всяка година, а прякорът му идваше от газираната безалкохолна напитка, която консумираше в същите количества като кислорода. Макар рожденото му име да беше Олег, никой в Портланд не го наричаше така. Дори вестниците бяха спрели да слагат прякора му в кавички. Той си беше Мокси Кастин и това име щеше да стои някой ден на надгробния му камък.
Паркър се обади предварително, за да е сигурен, че Мокси ще бъде там. Намери го да прави сметки със секретарката си по едно дело за трудова злополука, при която клиентът му изгубил дясната си ръка. Доколкото схвана Паркър, когато Мокси му махна да влиза, застрахователната компания искаше да плати само една трета от исканото обезщетение, защото човекът бил левичар.