Игра на духове [bg]

54.

Първите автомобили започнаха да пристигат пред къщата на семейство Бъкнър малко след четири следобед. Денят беше мразовит и навън почти нямаше жива душа. Ако някой фотограф беше снимал небето и къщите под него, без храстите и дърветата, зрителят трудно би могъл да познае дали гледа зимна или лятна картина заради безупречното синьо на хоризонта. Всеки, който излезеше на улицата обаче, веднага разбираше отговора: въздухът беше болезнено студен, а вятърът, който сякаш нарочно брулеше най-свирепо носа, ушите и пръстите на ръцете и извикваше сълзи на очите като от непосилна скръб, правеше усещането още по-мъчително.

Дейвид Фериър, като всеки разумен човек, не стоеше навън. Той седеше на бюрото си и се опитваше да си припомни коя сонетна схема беше на Петрарка и коя на Шекспир. Можеше да погледне в интернет, но това би означавало да признае неуспеха си. Освен това подобно на много хора, които се смятат за хора на ума, той живееше в непрестанен страх да не изгуби паметта си, макар лекарят да го бе уверил, че няма основание да се тревожи твърде много от това, че забравя факти и имена, а само ако спре да го забелязва - тоест, ако започне да забравя, че забравя. Фериър сметна за излишно да му посочва логическата грешка в този съвет, защото беше сигурен, че д-р Сир отдавна я е забелязал, а ако ли не, въобще не биваше да съветва никого за нищо.

Фериър разрови тавана на паметта си, за да си спомни някой стих на Шекспир. В главата му изникна нещо за „търговец тлъст“, римувано с „ще станат пръст“ 14, което означаваше, че Шекспировият сонет е във форма АB-АB-СD-СD-ЕF-ЕF-GG. Почука победоносно с химикалката върху тетрадката си и тъкмо се канеше да започне ново стихотворение, която никой друг нямаше да прочете, когато видя един бус да спира на алеята пред Бъкнърови. Не беше кемпер за отдих, а именно бус, приспособен за живеене, с перденца на прозорците. Беше боядисан в зелено, но работата очевидно беше свършена със спрей, и то по дилетантски начин, тъй че изглеждаше по-зле и от ръждивите и китосаните петна. Не приличаше на нещо, в което Фериър би искал да прекара нощта, но от друга страна, той беше единственият от приятелите си, който никога не бе водил семейството си на палатка, твърдейки, че никога не би накарал жена си и децата си да направят нещо, което той самият няма желание да прави. А когато самите му деца започнаха да го молят да помисли за почивка в къмпинг или поне един уикенд под звездите, той реши, че са стояли твърде дълго на слънце и не им обърна никакво внимание, докато не отраснаха и поривът им да го накажат по този начин не отмина.