Деца от кръв и кости [bg]

— Небеса! — изругавам под носа си, защото едва понасям ужасната гледка.

Работниците са предимно божници, облечени само в изпокъсани парцали, и са много повече от селяните. Тъмната им кожа се е изприщила под горещите лъчи на слънцето, покрита е с мръсотия и пясък, които сякаш са се просмукали в тях. Всички приличат на движещи се скелети.

— Какво става? — прошепвам аз, пресмятайки броя на децата във вериги. Почти всичките са малки, дори и най-големите изглеждат по-малки от мен. Оглеждам се да видя какво копаят от мините, за наскоро направени пътища, нови крепости, построени в това пустинно село. Но не се виждат никакви резултати от работата им. — Какво правят тук?

Зели среща погледа на тъмнокожо момиче с бяла коса като нейната. Момичето е с парцалива бяла рокля, очите й са хлътнали, почти лишени от живот.

— Продадени са на пазара за работници — промърморва Зели. — Отиват, където им кажат.

— Не може винаги да е толкова зле, нали? Със сигурност е заради пустинята?

— Когато бях в Лагос, видях хора, които изглеждаха още по-зле.

Зели тръгва към главния площад и всичко в мен се свива. Въпреки че в стомаха ми няма храна, нещо вътре се обръща и се надига заедно с истината. Всички тези години, през които съм седяла мълчаливо на масата…

И съм отпивала от чая си, докато хората са умирали.

На кладенеца протягам ръка да напълня манерката, избягвайки злобния поглед на стражите. Зели се протяга да направи същото…

Мечът на един войник се спуска надолу със страшна сила.

Двете отскачаме назад с разтуптени сърца. Острието се забива в дървото, където само преди миг беше ръката на Зели. Тя стиска жезъла, затъкнат в колана й, и ръката й трепери гневно.

Плъзвам поглед по меча и ръката на разгневения войник, който го размахва. Светлокафявата му кожа е потъмняла от слънцето, но очите му светят ярко.

— Знам, че вие, ларвите, не можете да четете — обръща се той злобно към Зели, — но в името на небесата, поне се научете да броите.

Удря с меча си по един очукан знак. От нарезите в дървото пада пясък и се показва неясен надпис: ЕДНА ЧАША = ЕДНА ЗЛАТНА МОНЕТА.

— Ти сериозно ли? — гневи се Зели.

— Можем да си го позволим — прошепвам аз и бъркам в торбата й.

— Но те не могат! — сочи тя към тълпата от работници.

Малцината, които носят кофи, пият толкова мръсна вода, че би могла и да е кал. Но сега не е моментът за бунт. Нима Зели не разбира това?

— Приемете най-искрените ни извинения — пристъпвам напред, използвайки най-почтителния си тон. Звуча почти правдоподобно. Майка ми щеше да се гордее с мен.

Слагам три златни монети в ръката на стража и взимам манерката на Зели, принуждавайки я да отстъпи назад, докато аз я пълня.